— Предпочитам да лижа други неща — тросна се тя, после седна с пъшкане.
— Че кой не предпочита! — възкликнах аз. Не беше нужен часовник, за да видя, че още е посред нощ. — Защо всъщност си станала?
— Защото сте се разкрещели като дърти цигани — оплака се Шобан.
— Извинявай — рекох й най-чистосърдечно.
Ирландката махна с ръка.
— Всъщност сигурно щях да се събудя и без вас. Не мога да си намеря място.
— Как е кракът?
— Как е главата?
Бях си го изпросил. Шобан нямаше да се оплаква, ако си мълчах и аз. Ума й наля чаша чай.
— Дребният миризливко още ли върти някъде любов? — поинтересува се Шобан. Ума кимна. — Да не повярва човек!
— Ето на, значи съм прав! Паху не е симпатичен на никого.
— Тук не става въпрос дали е симпатичен или несимпатичен — възрази Ума, решила да се прави на дипломатка.
— На мен не ми е симпатичен, и толкоз — отсече Шобан.
Аз й закимах насърчително.
— В правото си да не го харесваш, всъщност и аз смятам, че е труден характер, но без него няма да постигнем целта си.
— Защо? — знаех си своето аз. Ума ме погледна отчаяно, аз обаче вдигнах ръка. — Не се заяждам. Добре де, не само се заяждам. Но от къде на къде е чак толкова незаменим? В Тинтаджъл никой друг ли не можеше да се вживее в ролята на Елмър Фъд?
— Какво в нас ти е направило впечатление, Марти?
— В какъв смисъл?
— В смисъл, какво според теб е най-характерно за малката ни… дружинка?
— Освен това, че аз изобщо не се вписвам в нея… — Погледнах Шобан. После и Ума. И ми светна. — Събрали сте се тук страхотна коалиция за борба с вятърните мелници — отбелязах аз. Бях си мислил за това и преди, докато се бяхме мотали по онези затънтени кръчми. И бяхме разговаряли с Баба Дюти. — Предполагам, че не е случайно.
— Според някои няма случайни неща.
— Знам, но понякога пурата си е просто пура, и толкоз. Не се сърди — обърнах се аз към Шобан.
Тя вдигна рамене.
— Марти — подхвана Ума, — силата на Тулий отчасти се дължи на това, че неговите хора са невидими, умеят да се спотайват и да се крият, да живуркат в места, където всички ги виждат, но не ги забелязват. Именно по тези скришни места те трупат сили, разрастват се злотворно, без някой да им пречи. Хора като нас, били те с мургава или черна кожа, с желания и чувства, които не се вписват в общоприетите, със стремежи и вярвания, понякога смятани, меко казано, за чудати, няма къде да се спотайват и крият. Дори и да се скрием, няма да избягаме от Тулий, рано или късно той ще ни застигне — един по един.
— И затова трябва да сте заедно.
— Точно така. Трябва да обединим пред всички силите си срещу такива като хората от Тулий, както стори ти, но сме длъжни да водим същата битка и в тъмните места. Когато сме заедно, гласовете ни се чуват по-добре, а познанията ни, нашата сила са по-големи.
— Но какво е мястото във всичко това на мъж от бялата раса? — попитах аз.
— Сякаш и ние не сме си задавали този въпрос триста четирийсет и седем пъти — каза Шобан.
Погледнах Ума. Тя не ми отговори, но върху лицето й се бе изписал ужасно многозначителен израз. Надигнах бирата, в нея обаче нямаше нищо.
„Лоша поличба“, рекох си.
Шобан глътна без вода още няколко хапчета за болката и пак си легна. Измих чиниите и чашите, а Ума извади от дрешника още две възглавници. Надникна в кухнята да ми каже „лека нощ“, но аз нямах намерение да я оставям да се изнизва току-така.
— Какво не ми казваш? — попитах я.
Тя въздъхна едва чуто.
— Капнала съм от умора, Марти.
Известно време се гледахме. През последните три денонощия Ума се бе състарила с цели три години.
— Добре де, така да бъде — вдигнах аз ръце и пак се обърнах към мивката.
Ума продължи да стои.
— Мислех, че си капнала от умора.
— Аз пък мисля, че вече съм заспала.
— Ами лягай си тогава.
Мъчех се да махна с мръсната гъба и със студена вода петната по стара чаша. Ума не се и помръдна.
— Какво те интересува, Марти?
Спрях водата, огледах се за кърпа и накрая си избърсах ръцете отпред в ризата. Ума поклати глава и извади кърпа за съдове от едно чекмедже. Вече не ми трябваше, но я взех колкото от любезност. Метнах я върху плота.
— Какво означава „манге гинен“? Знаеш, нали?