— Да, проверих.
— Е?…
— Свързано е с един ритуал във водун. Това е обред, при който се призовават духовете на мъртвите и им се правят дарове. Жертвоприношения.
— Не ми говориш за зайчета, нали?
— И аз не знам.
— И какво общо има това с мен? Защо съм го сънувал?
— Не мога да кажа.
— Виж ти!
— Не съм сигурна, Марти, а сега не ми е до догадки. Вероятно знаеш поговорката, че малкото знания са опасно нещо.
— Да — рекох аз, — и че абсолютната власт покварява абсолютно.
— В какво ме обвиняваш?
Въздъхнах тежко и поклатих глава.
— В нищо. Наистина. Сигурно… и двамата сме много уморени.
Ума кимна. Но продължи да стои.
— Какво смяташ да правиш? Утре ще се случи нещо ужасно, нали? Усещам го.
— Има един човек, когото трябва да намерим. Човек, който е изключително силен.
— Толкова силен, че да спре Тулий ли? Без ние да ходим в Дуорфай Стейн?
— Според мен, да.
— А защо не го потърсихме този човек още от самото начало? — попитах аз.
— Защото… — проточи Ума и ме погледна така, както отчаяните родители гледат четиригодишните си отрочета, решили да узнаят на всяка цена защо кучетата са с четири крака, защо таванът е горе, а подът — долу, и защо хората пътуват в дупка, прокопана под земята. — Дори ако се опитаме да намерим този човек, се излагаме на огромна опасност. А и да го открием, не е сигурно, че ще получим помощ.
— Не звучи особено обещаващо.
— Не обещавам нищо.
— Не ме питай нищо, за да не те лъжа — изсумтях аз.
И двамата отидохме да си легнем и да поспим.
17.
В осем часа на другата сутрин Паху задраска по вратата точно като похотлив котарак. Явно не беше спал много, но не го направи на въпрос. Чудо на чудесата: беше облечен в други панталони, които в облачен ден биха могли да минат и за чисти. Той — или някой друг — си беше сресал и брадата, така че в нея вече нямаше трохи. Нашият приятел, изглежда, беше прекарал страхотна нощ.
Шобан изкуцука от стаята си — имаше вид на човек, който… ами който предния ден е бил ранен на три места с огнестрелно оръжие. Едвам стъпваше на ранения крак, когато влезе в кухнята да си налее чаша кафе. Направо хлъцна, щом видя Паху — според мен можеше преспокойно да изброи чуждите тела в брадата му и се бе привързала към едно-две от тях — но не каза нищо. Паху също беше смаян, че Шобан е облечена в розов хавлиен халат, но притежаваше твърде силно чувство за самосъхранение, за да прави коментари.
— Ума спи ли? — попита Шобан.
— Не, излезе — отговорих й аз.
— Какво? — викнаха в един глас ирландката и Паху.
Връчих на Шобан бележката, която бях намерил върху масичката. Паху я прочете през рамото й. Ума бе написала само че трябвало да намери един приятел и щяла да се прибере час по-скоро. Да сме я чакали в апартамента.
— Защо не си ме събудил, загубеняк такъв? — изпищя Шобан.
— Не съм я чул кога е излязла. Спал съм — заоправдавах се аз.
— Дрисльо нещастен! Трябваше да дойдеш веднага щом си намерил бележката.
— Стига си вдигала пара! Намерих я преди петнайсет минути. Какво си се затръшкала! Ума може да се грижи за себе си.
Шобан намачка бележката на топка и я метна в лицето ми.
— Млъквай, тъпанар такъв! — рече ми тя и закуцука към стаята си.
Паху ме гледаше и клатеше глава.
— Ей, любовчията! — казах му аз и му се заканих с пръст. — Защо мен ме е страх от нея, а ти пет пари не даваш?
Точно както Кларк Кент61 в телефонна будка, Шобан най-неочаквано се върна — вече облечена. Държеше пистолет и провери пълнителя. После пъхна оръжието в кобура отзад на кръста й и придърпа отгоре блузата си. Движеше се бързо, почти не личеше, че куца.
— Стойте тук. Ако Ума се появи, задръжте я, докато се върна. Чухте ли?
— Къде ще… — подхванах аз, но вратата се затръшна под носа ми и Шобан излезе. — По дяволите! — изругах.
— Има ли нещо за ядене? — поинтересува се Паху.
Изгледах го кръвнишки, но някои хора това не ги лови. Излязох от хола, за да помисля. Нещо, което определено не правя достатъчно в този живот.
Ние с Паху гледахме да не се засичаме много-много в тесния апартамент. Той се помота в кухнята, после влезе в спалнята да дремне. Аз реших да погледам телевизия, но в хола нямаше, моля ви се, телевизор! Това ме наведе на сериозни съмнения доколко качествен човек е Ума и още по-лошо, остави ме без работа. Мина ми през ума да звънна на Джун Ханоувър, но не знаех какво да й кажа. Трябваше да се обадя и на агентката си — тя вече сигурно се притесняваше до смърт — но все не намирах сили. Рекох си, че е по-добре да изчакам и да видя какво ще стане, ще открие ли Ума своя загадъчен Вълшебник.