Прекарах сутринта в това да разглеждам библиотеката в хола на Ума. Много от книгите бяха на чужди езици — имаше доста на хинди (или може би на урду, лично аз не правя разлика), както и няколко на френски и латински, но преобладаваха томовете на английски, пък било то и на някаква старовремска разновидност. Няколко от лавиците бяха посветени на философски трактати, имаше и лавици с книги само по богословие. Една от библиотеките бе запълнена единствено с томове за мистицизъм, митология и окултизъм. Очаквах да открия едва ли не екземпляр на „Necronomicon“ с подвързия от човешка кожа или поне „Някой се спотайва на прага“ в издание на „Аркам“, но останах разочарован, затова пък намерих доста книги за водун и африканската религия. Зачетох се в една и изобщо не съм чул кога входната врата се е отворила. Добре че не реших до края на живота да си вадя хляба като частен детектив.
Ума влезе в стаята, следвана по петите от Шобан. Ирландката беше доста ядосана.
— Аз съм — оповести Ума.
Когато влизат, хората винаги казват това, макар че никога не съм разбирал защо. До този момент.
— Добре — отвърнах аз и вдигнах очи от книгата. — Но дали аз съм само аз?
Исках да поговоря с Ума на четири очи, Шобан обаче показа недвусмислено, че няма намерение отново да изпуска от поглед подопечната си. Паху бе излязъл на поредната си разходка, въпреки че ако не броим кучешките лайна по тротоарите, в Ийст Енд нямаше природа като такава, с която да общува.
Ума отказа да прави каквото и да било, преди да е пийнала чаша чай. Аз не приех бирата — ей на това му се вика трудна любов — и загледах индийката. Тя не признаваше торбичките с чай, държеше сама да си запарва листенцата. Според мен хвърляше за едното нищо твърде много усилия. Ума обаче си свирукаше, докато шеташе, та реших, че това е едно от свещенодействията, за които всички говорят, но които аз никога не съм проумявал. Тя извади от шкафа металната кутия с бисквити и я сложи на масата.
— Какво според теб е станало с Баба Дюти? — попитах я, когато най-сетне седна с чая.
— А ти как мислиш?
— Попитах те пръв — настоях аз.
— Каквото повикало, такова се обадило — рече Ума и сви рамене.
Хрумнаха ми две-три заядливи школски реплики, но после реших да си ги спестя.
— Струва ми се, че може би е ето тук — почуках се отстрани по главата.
— Сигурно му е доста тясно — вметна Шобан.
Ума отхапа от бисквитата и се вторачи в чашата.
— Ума!
— Видях, че четеш — рече ми тя.
— Да.
— И какво научи?
— Не е много. Никога не съм бил от най-схватливите. Но се натъкнах на книгите ти за вуду. За водун де. Прочетох и за… как ли беше? — Извадих от джоба си листчето, върху което си бях записал някои неща. — За ти-бон-анге. Знаеш ли какво означава това?
— Изразът ми е познат.
— И знаеше какво означава „mange ginen“, нали? Знаеш какви ли не дивотии.
— Да.
— Защо тогава не ми каза?
— Не исках да те тревожа излишно. И досега не съм сигурна, че има причина за… за притеснения.
— Защо тогава изобщо го правите на въпрос? — попита Шобан.
— Заради Баба Дюти — обясних й аз. — Той е някъде в мен. Или по-точно душата му, ти-бон-анге. Поне така подозира Ума. Нали?
Индийката кимна.
— Баба Дюти беше хунган с необикновена сила. Той бе не само хунган, но и бокор. Разбираш ли какво означава това?
Поклатих глава.
— По принцип хунган е жрец, познат и като магьосник, който прави бяла магия. Докато бокорът е известен като вещер, който се престрашава да прави и черна водун магия и знае как да насочва душите и на живи, и на умрели. Малцина могат да бъдат едновременно и хунган, и бокор. Но Баба Дюти наистина беше изключителен човек.
— А „mange ginen“? Думите от моя сън? Те са свързани с ритуално жертвоприношение, нали?
— Не толкова жертвоприношение, а по-скоро дар за мъртвите. Зов към душите им да се върнат и отново да се намесят в земните дела.