— Ума? — попита бабката.
— Да. А вие сте госпожа Стайн, нали?
— Да, Лили Стайн — каза жената и протегна ръка. Ума се ръкува лекичко. — Много се радвам, че сте се отбили. Заповядайте, влезте.
Ума пристъпи в антрето.
— А това сигурно е Шобан — рече Лили Стайн с акцент, който определено беше американски, и пак протегна ръка. Ирландката я пое и се здрависа по-енергично. — Брей, че яко момиче! И какво лице! Приказно! Трябва да ми кажеш как го поддържаш.
— На драго сърце — отвърна Шобан.
Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че по-младата жена поруменя. Голяма симпатяга беше тази Лили!
— А ти вероятно си Паху! — каза домакинята и пое ръката на дребосъка в още по-мъничката си длан. Ала преди да е получила отговор, продължи: — Откъде си взел това име? Паху! За пръв път го чувам. Имам една братовчедка, която кръсти, моля ви се, дъщеря си Ариел. Ариел! Какво беше това, телевизионна станция или прах за пране?
Паху само кимна и влезе след Шобан в антрето.
— Мартин Бърнс — възкликна жената и ме огледа от глава до пети. — За мен е огромна наслада да ми гостува такава приятна знаменитост. Помня те още от времето на „Солникови и Пиперкови“. О, дъщеря ми — сега вече е лекарка, има си частен кабинет — направо беше превъртяла по теб. Непрекъснато мъкнеше снимки и списания, подлуди ни. Ами новият ти сериал! Прекрасен е! Е, може би сте прекалили с преследванията с коли и с мацките с пластмасови гърди, но инак е много занимателен.
— Благодаря — усмихнах се аз смутено. — Приятно ми е. Наричайте ме Марти.
Поех ръката й. Кожата й беше топла и нежна, тя стисна лекичко пръстите ми и точно когато ми махна да вляза, усетих едва доловимо пробождане в слепоочието — предвестник на моите главоболия. Но после ми мина.
Другите стояха в антрето и се озъртаха притеснено точно като роднини, дошли на свиждане на възрастната си леля, която е настанена в старчески дом. Дори Ума се смущаваше.
— Ама защо стоите тук! — възкликна Лили. — Влизайте в хола и се разполагайте.
Всички се подчиниха. Лили ме хвана за ръката и ме поведе след другите по коридора.
— Вие сте американка — казах аз.
— Естествено. Защо да не съм?
Не знаех какво да отговоря. Наистина защо да не е?
Другите бяха застанали насред просторния хол. Обзавеждането беше… новаторско. Подът беше застлан с дебел непоръбен оранжев мокет. В самите мебели нямаше нищо странно — всъщност се оказа, че те са много удобни — само дето нямаше два, които да са от един комплект, цветът на стените също не се връзваше особено с мокета. Имаше две масивни библиотеки със стъклени витринки и рафтове, отрупани с томове с кожени корици, а върху една от стените имаше телевизионен приемник с голям екран. На отсрещната стена имаше френски врати, водещи към вътрешно дворче или градина. Стаята бе задръстена с какви ли не дрънкулки, а също със снимки в рамки — вероятно на членове от семейство Стайн. Сред украшенията изпъкваха няколко фигурки на хора от сива глина. Бяха много груби, но излъчваха екзистенциален страх, който ми подейства силно. Както сигурно се досещате, изобщо не се вписваха в обстановката. Вдигнах една от фигурките, за да я разгледам отблизо.
— Харесва ли ти, Марти? Аз съм я правила — обясни Лили.
Беше много горда.
— Имат… силно въздействие — рекох аз.
Човечето в ръцете ми сякаш крещеше от болка, въпреки че валчестата му глава нямаше лице — изглеждаше доста странно, да не кажа зловещо.
— Сядайте! — заповяда Лили.
Седнахме като по знак, Ума и Шобан се разположиха на едно от канапетата, а ние с Паху на огромните фотьойли. Върху страничната облегалка на моя имаше няколко бутона. Натиснах един и фотьойлът започна да бучи и да се тресе.
— Приятно е, нали? — попита Лили и кимна — да ми покаже кой е правилният отговор. — Имам лек ишиас.
— Страхотен е — отвърнах и започнах да търся бутона, с който да спра клатушкането.