— Ще донеса нещо за хапване — рече домакинята и излезе от хола.
Четиримата продължихме да седим като в небрано лозе. Шобан не откъсваше очи от прозореца, а Ума разглеждаше книгите по лавиците. Паху се мъчеше как ли не да не го погълне огромният фотьойл, на който се бе разположил — приличаше на мушица, хваната в мрежа. Аз пък гледах как краката ми потъват в дебелия мокет.
— Сигурна, ли си, че не си объркала къщата? — попита за кой ли път Паху.
Ума кимна, но явно не бе особено убедена.
След няколко минути Лили се върна с голям сребърен поднос, върху който бяха наредени чаши и чинийки, чайник и кафеник. Остави го на масичката при канапето и каза на Шобан:
— Бъди така любезна, налей на всички.
Шобан кимна. Домакинята пак се скри в кухнята.
Паху поиска кафе, Ума и Шобан си наляха от чая. На мен не ми се пиеше нищо. Лили се върна с втори, по-малък поднос с подредени върху него сладки и пастички. Шобан махна към чайника и кафеника и Лили каза:
— Чай, ако обичаш, миличка, с напръстник мляко и две лъжички захар. Браво на теб!
Настани се на канапето между ирландката и Ума и забеляза, че не държа чаша.
— Кафе, Мартин? Чай?
— Наричайте ме Марти. Не искам нищо, благодаря.
— В кухнята има сок. Портокалов? Ябълков?
— Не.
— Кока-кола?
— Не, благодаря — повторих аз и се ухилих като последен глупак.
— Минерална вода? Обикновена или газирана?
— В момента не ми се пие нищо. Може би по-късно.
Лили направи физиономия и вдигна рамене, демек, де се е чуло и видяло подобно нещо?
— Но ще си вземеш нещо за хапване, Мартин — каза тя.
Това не беше въпрос.
— На всяка цена — отвърнах и грабнах от подноса пастичка и салфетка. Веднага я лапнах. — Да си оближеш пръстите! — възкликнах с пълна уста, от която се разлетяха трохи.
Пастичките наистина бяха много вкусни и ние в хор отрупахме Лили с похвали, след като тя си призна, че ги е правила сама. Докато дъвчехме, говорехме общи приказки, а накрая все пак стигнахме и до онова, което ни беше довело тук.
— Е? — подхвана Лили, след като всички си изядохме сладкишите. — Какво ще правим с тези пикливи нацисти?
Ума разказа най-подробно на Лили за малкото ни пътешествие, включително и как са убили Баба Дюти. Не спести нищо, не се поколеба и да опише как Шобан е очистила онези от Тулий в Удхендж и в Ливърпул. Не спомена как от Тулий са ранили и нея, но докато говореше, Лили се взря в ирландката и въздъхна:
— Клетото ми храбро момиче!
Според мен нямаше предвид само физическите рани.
Ума разправи на старицата и как мен ме е боляла глава и как съм припаднал, как съм сънувал Баба Дюти. Не бях споменал дори на Ума за мъжете в черно от сънищата си и сега ме беше срам да отварям дума за тях.
Докато Ума продължаваше разказа си, Лили се извърна към мен — имах чувството, че страните ми парят от вторачения й поглед. Опитах се да срещна очите й, ала не успях. Изражението й беше напрегнато, но непроницаемо. Накрая Ума завърши разказа си, после се спусна дълго неловко мълчание.
— И какво предлагаш, миличка? — попита най-сетне Лили. — Какво търсите тук?
— Не знаете ли?
— О, аз знам много неща. Знам например да правя много вкусна крем супа от грах. Ще ти кажа и имената на всички спирки по линията на метрото „Пикадили“. Колкото и да не ви се вярва, мога да сменям и масления филтър на ровъра пред къщата, за да не се охарчвам за монтьори. Сега обаче ви питам какво точно търсите.
Лили беше седнала на крайчеца на фотьойла и уж говореше с усмивка и весели пламъчета в очите, аз обаче долавях под повърхността сериозност, която не разбирах съвсем. Ума също го усети, понеже мисли дълго и напрегнато, преди да отговори. Върху лицето й нямаше и следа от развеселеност.
— Търсим цадик — обясни индийката. — Един от трийсет и шестимата.
Лили кимна, сякаш дочула вълшебна дума, и се облегна на фотьойла.
— Ако намерите цадик, ако ви посоча ламид вавник, тогава какво?
Ума си пое дълбоко въздух.
— Все още възнамерявам да приключа обредите, които започнахме да изпълняваме. Смятам, че мога да го направя и тук, в Лондон. В Спитълфийлдс. Чувала съм какво се е случило там преди шейсет години, как един велик цадик е изкоренил в Битката на Кейбъл стрийт тъмните сили, посети от Кроули и Мозли. Според някои това е била повратната точка във войната, която е била на път да избухне. Готова съм да го сторя отново, макар че друга такава война засега съществува само в страховете ни. Рекох си, че е по силите ни да го направим, ала без помощта на Баба Дюти кръгът не е пълен. Ще помоля цадик да ни окаже съдействие, преди да е станало късно.