— Сигурно няма да можете да ме оставите пред „Савой“ — изпелтечих аз.
— Трябва да отида до тоалетната — каза Лили.
— Ще пикаеш в гащите, дърта вещице!
Двама от Тулий затътриха доста грубичко Шобан, която още беше в безсъзнание, при пътната врата и я натовариха отзад на микробуса. Ирландката изпъшка един-два пъти, но не дойде на себе си. Онези кретени завързаха ръцете на Ума и Лили и с насочени оръжия ни подкараха като добитък към микробуса при Шобан. Отпред се качиха шофьорът и един от бабаитите, а Паху и другите двама се метнаха отзад при нас. След като се качи, Паху изрита още веднъж с все сила Шобан, тя обаче дори не се помръдна. От ударите и ритниците главата й беше отекла.
Шофьорът подкара спокойно по алеята пред къщата, после по притихналите богаташки улички на Северен Лондон. Отзад микробусът беше без прозорец. Лежах на пода и виждах само малко от предното стъкло — започнах да броя през нето уличните лампи, които подминавахме. По едно време чух сирена на полицейски автомобил, видях как покрай нас профучават мигащите светлини на буркана и у мен припламна искрица надежда, но микробусът отби встрани към тротоара, полицаите отпрашиха нататък и искрицата угасна.
След няколко минути микробусът спря рязко насред шосето — бяхме се блъснали в нещо.
Отхвръкнах на една страна и си фраснах главата в стената на микробуса. Ума се приземи върху мен, а връз нея се свлече един от пазвантите на Тулий. Чух как Паху псува, но нали бях най-отдолу в камарата от живи тела, не видях какво точно става. Екна трясък, предното стъкло стана на парчета, последва оглушителен писък. Сетне гръмнаха изстрели.
— Пусни ме, боклук такъв! — извика Паху и се замята, за да се отскубне от Лили и другия пазвантин — така и не разбрах на кого точно крещи.
След това отпред се чуха още три изстрела. Счупи се стъклото на още един прозорец, пак прокънтя писък.
Бабаитът от Тулий, който се бе свлякъл върху Ума, се изправи криво-ляво на крака, Ума също се претърколи от мен. Пазвантинът се втурна приведен към предната седалка на микробуса, където, както видях, нямаше никого. Удари си главата в тавана и тъкмо да натисне спусъка, когато някаква черна сянка се пресегна през предното стъкло и го сграбчи за яката. Онзи успя да стреля няколко пъти, но куршумите излязоха през тавана на микробуса. След миг мъжът изчезна сякаш вдън земя.
Викът му беше заглушен от някакво пукане. Сякаш се трошаха кости.
Паху коленичи над Лили. Подпря главата й върху лакътя си, така че тилът й беше върху свивката. Последният бабаит вдигна картечницата.
— Застреляй ги! — нареди му Паху. — Избий ги до крак!
Пазвантинът провери пълнителя и за миг се поколеба кого по-напред да очисти — Ума или мен. Накрая реши и насочи дулото към гърдите ми.
И сбърка.
Както беше със завързани на кръста ръце, Ума се завъртя, легна на хълбок и изрита главореза с левия си крак. Оръжието отхвръкна от ръката му още преди той да е разбрал какво става. Ума пак се завъртя, засили се и удари с десния крак бабаита под брадичката. Той си удари главата в стената на микробуса. Ума нададе оглушителен писък, сякаш я деряха жива, подви нозе, претърколи се и фрасна с глава зашеметения пазач. Келешът изписка като пеленаче и се преви одве. Ала още преди да се е окопитил, Ума присви крака, наведе рамо и го удари с все сила по лицето. Сигурно и нея я е заболяло, но този път бабаитът си удари в стената на микробуса тила, строполи се и повече не помръдна.
Навън беше мъртвило. Нямаше и следа от пазвантите на Тулий и от онези, които им бяха устроили засадата. Ума явно беше зашеметена — аз не се бях и помръднал — но въпреки това се извърна към Паху. Сега той изглеждаше уплашен и съвсем дребничък, но напращелите мускули върху късичките му ръце се бяха издули: душеше Лили. Тя се опита да се отскубне, но ръцете й бяха завързани и единственото, което можеше да стори, бе да се мъчи да си поеме въздух. Очите й се бяха изцъклили от ужас.
— Кротувай, Ума, или ще я убия — предупреди дребосъкът.
Ума застина, както беше коленичила. Аз се преместих малко и видях как Паху затяга хватката около врата на старицата. Тя започна да се дави.
— Без глупости, тъпак! — каза ми той. — Не ми се прави на герой, това тук не ти е телевизионен сериал.
Бяхме в задънена улица. Езикът на Лили висеше от устата й, тя издаваше предсмъртни стонове. Където и да се намирахме, все някой сигурно беше чул невероятната дандания и гърмежите. Това не можеше да продължава до безкрайност.