Така и стана.
През страничната стена на микробуса изникна сив пестник. Показа се така, сякаш стоманената страница беше от хартия. Пестникът се разтвори, сграбчи Паху за мазната коса и го затегли.
Главата му се фрасна о стената точно както тенис топката се удря о ракетата на професионален тенисист.
Дребосъкът пусна Лили. Тя си пое дълбоко въздух, при което гърдите й изхриптяха. Ума тутакси се завъртя и легна на хълбок, но ръцете й още бяха вързани и тя не можеше да стори почти нищо.
Колкото и да е невероятно, главата на Паху не се беше счупила и той отново застана на колене. И направи фатална грешка: пестникът се върна през нова дупка в страницата на микробуса, някъде на половин метър от първата. Появи се и втора ръка. По-късно си дадох сметка, че се е чул кошмарен пукот на метал, който в буквалния смисъл на думата е разкъсван, после стената на микробуса направо изчезна.
В нощта, където се раждат всички страхотии, стоеше… някакво същество. И аз не знам как другояче да го нарека.
Имаше човешки форми: беше с две ръце, два крака, много валчеста глава и бе високо към метър и деветдесет. Но нямаше очи и вместо нос се виждаше малка издатинка. Устата му наподобяваше процеп за монети в автомат и нито се смееше, нито се цупеше. Съществото нямаше устни, тъй че е трудно да се говори за някакво изражение. То сякаш поглъщаше малкото мъждива светлина, въпреки това видях, че… кожата му е напръскано сива, грапава и бабунеста. Пропорциите му също бяха някак сбъркани, сякаш го беше ваял сляп извънземен скулптор, опита се да възпроизведе по описание човешките форми. Съществото приличаше на…
На една от странните скулптурни, с които беше пълен холът на Лили.
— Голем — прошепна Ума.
Върху лицето й се бе изписало страхопочитание.
Паху, който изглеждаше така, сякаш както в комиксите около главата му кръжат птички, погледна Ума и примига. Сетне се обърна.
Понякога, в наистина тежки нощи, и досега чувам писъците му.
Голем се пресегна и сграбчи дребосъка в безформените си ръце. Хвана дребния нацист за раменете и го измъкна навън в нощта. Припълзях малко по-напред и видях — късмет? съдба? предопределение? — че микробусът е спрял насред улица в порутен промишлен квартал. Тук бе малко вероятно на нас да се натъкнат минувачи.
Паху ритна голем, но макар и да го улучи, съществото не усети нищичко дори когато онзи го удари с все сила в слабините. Голем, който не носеше никакви дрехи, беше не само безлик, но и безполов. При всички положения ритниците не предизвикаха видима реакция.
Освен ако не сметнете за реакция това, че голем откъсна дясната ръка на Паху. Някои сигурно ще решат, че е реакция, за мен обаче си беше чисто съвпадение.
Паху се разпищя като обезумял, а от рамото му рукна фонтан от кръв. Голем подържа-подържа ръката, сетне я метна встрани. Тъй като съществото нямаше очи, не разбирах как вижда какво прави (не разбирах, естествено, и как е възможно изобщо да съществува, но защо да питаме защо?), но явно имаше някакъв усет за зрителна естетика или за симетрия, защото след миг изтръгна и втората ръка на дребосъка.
Да ви призная, писъците на Паху не станаха по-силни. Всъщност и нямаше как да станат. Голем пусна дребосъка и той тупна с трясък на земята. Затъркаля се и се загърчи по улицата, а кръвта продължаваше да шурти, сякаш той беше някакъв причудлив музеен експонат на Деймиън Хърст. Голем продължи да стои, хванал за кутрето откъснатата ръка на Паху.
Лили успя да допълзи при мен. Ума гледаше с отворена уста и не се беше помръднала. Лили се понадигна и надзърна през дупката в микробуса.
— О, мили боже! — възкликна тя.
Вдигна ръка и направи някакъв знак на голем. Без да обръща внимание на Паху, който продължаваше да се гърчи на земята и да пищи, съществото тръгна към микробуса. Затаих дъх: не проумявах как изобщо може да съществува такава чудесия. Голем всъщност нямаше кожа — беше направен само от пръст и глина. Когато се пресегна да извади Лили от микробуса, видях колко груби са пръстите му — като на Хомър Симпсън64. Погледнах надолу — ходилата му бяха без пръсти и приличаха на калъпи глина.
Голем вдигна Лили и изненадващо нежно я сложи на тротоара. Коленете й се подкосиха лекичко и голем начаса я хвана за гърба, за да не падне.
Олюлявайки се, Лили отиде при Паху, който лежеше в локва кръв, а голем я последва като покорно пале. Паху бе престанал да се мята и гърчи, но пак крещеше и стенеше. Лили коленичи до него, като внимаваше да не стъпи в локвата кръв, която ставаше все по-голяма. Той се извърна към нея, но не съм сигурен, че е бил в състояние да я види.