Възрастната жена го заплю в лицето.
Изправи се и отстъпи назад. Голем я заобиколи и вдигна с огромно безформено ръчище дребосъка, като го хвана за гърлото. Паху се разтрепери, макар че така и не разбрах дали от страх или от шока. Голем вдигна и другата си ръка и покри с квадратните си пръсти очите на дребосъка.
Стисна дланта си в юмрук и прекърши врата на Паху. Дори и той да е издал някакъв предсмъртен звук, го е чул само голем — ако изобщо имаше уши и чуваше.
Лили погледна към улицата — задаваше се кола. Но за свой късмет хората в нея свърнаха в друга посока. Лили тръгна към микробуса, голем отново я последва, като вървеше на крачка зад нея. Само при вида на съществото се разтреперих като листо от ужас.
— Да тръгваме! — подкани Лили. — Няма много време, чака ни работа.
19.
Предното стъкло беше счупено, половината странична стена я нямаше, таванът беше направен на решето от куршумите, но нямахме друг избор — трябваше да се върнем някак в жилището на Ума в Ийст Енд. Другите бабаити от Тулий не бяха разчленени с толкова любов, както Паху, но всички до един определено бяха много мъртви. Оставихме труповете на улицата в квартал на име Тотнъм, където, както ме уведоми Лили, „никой няма да ги забележи“, угасихме фаровете и подкарахме по страничните улички. Ако ни спреше някое ченге, тежко ни: щеше да се наложи да обясняваме надълго и нашироко какво правим. Да не говорим пък за глинената грамада отзад.
Шобан най-после дойде на себе си, но едвам успя да седне, та не можеше и дума да става да шофира. Ума нямаше книжка, а аз не се престрашавах да карам с това ляво движение, така че зад волана седна Лили, а индийката започна да я упътва. Раните по главата на Шобан вече не кървяха, тя обаче беше замаяна и явно имаше доста тежко мозъчно сътресение. Очите й непрекъснато се затваряха, затова ние с Ума се редувахме да й говорим, за да я държим будна. Помнех от един телевизионен филм, в който съм се появявал, че е много важно да не оставяш човек със сътресение да заспива. Шобан позна Ума и дори като че ли я разбираше, когато тя започна да й обяснява какво точно се е случило, но на мен все ми викаше „Боно“ и постоянно се заяждаше.
Дори докато говорех с ирландката, ми беше трудно да откъсна очи от голем. Лили му беше показала със знак да се качва в микробуса — той се беше подчинил, бе легнал отзад на пода и бе застинал. Възрастната жена беше пъхнала пръсти в мъничката му уста, бе извадила оттам късче пергамент и го беше сложила в джоба си. Веднага след това голем се беше вкаменил и не бе помръднал и мускулче — ако изобщо имаше мускули. Въпреки това си беше голямо страшилище. Ума също го поглеждаше от време на време.
— Беше невероятно — каза тя.
— Виждала ли си и друг път голем?
— Какво, това някакво морско чудовище ли е? — попита и Шобан и присви очи срещу безжизнената грамада.
— Не — отвърна Ума и потупа телохранителката си по ръката. — Чела съм, разбира се, за такива същества, но и през ум не ми е минавало, че ще извадя късмета да ги срещна. Такова нещо може да бъде отгледано само от ламид вавник. Не съм сигурна, Марти, че разбираш каква сила, каква невероятна мощ въплъщават същества като това. Наистина нечувана!
— Аз пък съм сигурен, че не разбирам — въздъхнах. — Но с нещата, които не разбирам, би могла да напълниш цял океан, цял огромен океан.
Ума кимна, което не ми подейства особено утешително.
— Затова пък Паху разбра — засмях се горчиво аз.
— Да — съгласи се Ума.
За разлика от мен тя не се засмя.
— Ти нямаш никаква вина.
— Така ли? — попита индийката.
— Негодник! — избълва Шобан.
Сигурно имаше предвид Паху, но очите й отново се насълзиха, та не стана ясно. Все пак проявих благосклонност към нея — усъмних се, че репликата е насочена към мен.
— Кориш се, че е трябвало да се досетиш какъв е, нали?
— Чувствам се кръгла глупачка, Марти. Всъщност съм си глупачка. Задачата ми беше да направя всичко възможно мисията ни да се увенчае с успех. Но не надуших що за тип е този Паху и така обрекох всички ни. Това несъмнено погуби и Баба Дюти. А и обредът в Тинтаджъл бе опорочен от черната магия на Паху, усети го дори ти!