— Аз ли?
Ума кимна.
— Няколко пъти отваряш дума и за заека, който беше принесен в жертва. Това не беше според обреда.
— Колкото до зайчето, само се шегувах, Ума. Нали и Баба Дюти уби едно пиле в уфо!
— Да, но аз… го очаквах. Жертвоприношенията в чест на лоа са неразделна част от обредите във водун. Но не присъстват в ритуалите на друидите. Бях разтревожена, но не обърнах достатъчно внимание. Реших, че мога да се доверя на Паху, след нападението в Удхендж.
— То беше инсценирано, нали? — попитах я и се опитах да си припомня какво точно е станало. — Устроили са ни засадата колкото да се хванем на въдицата и да повярваме, че Паху е от добрите. Онези мухльовци, които стреляха по нас, не са искали да го наранят сериозно. И не са подозирали, че си слагат главата в торбата и ще умрат. Не можем да му го отречем на малкия негодник, че не е шега работа да стоиш там и да знаеш, че ще стрелят по теб, но подозирам, че Паху не е казал на приятелчетата си скинари за Шобан.
— Неделя, сладка неделя — изтананика ирландката, дочула името си.
— Сигурна съм, че не е споменал за нея. Сега вече си давам сметка, че още от самото начало онези кретени от Тулий са искали да ни изиграят, за да ги заведем при цадик. И те като мен безспорно са чули мълвата, че ламид вавник наистина съществува. Нямаше да намерят сами Лили, а не са могли да се надяват, че ще отровят лей-линиите и ще извършат злите си окултни дела, докато ламид вавник оказва влияние върху тукашните земи. И какво направих аз — поднесох им Лили на тепсия!
— За щастие тя умее да се брани чудесно — рекох аз и за кой ли път погледнах голем. — И сега какво?
Ума поклати глава.
— Вече не мога да ви бъда водачка. Подведох хората, които ми вярваха, обрекох ги на смърт. Никога повече няма да го правя.
— Да опустее дано! — изруга напосоки Шобан, но всъщност го казваше на всички нас.
Нямах какво да добавя.
Сигурно не е кой знае какво да прекосиш без произшествия нощен Лондон, при положение че живееш в свят, където пред теб се разхожда голем, лоа се вселява в тялото ти и се натъкваш на друиди нацисти, които не пестят средствата, само и само да се докопат до властта, но имах чувството, че е станало същинско чудо, когато слязохме от очукания черен микробус на тъмната уличка пред индийското ресторантче на Ума. Ума побърза да скочи от микробуса и аз видях защо: на уличката изникнаха като с вълшебна пръчица — ще прощавате за израза! — петима-шестима смръщени млади азиатци, които веднага ни наобиколиха. Щом видяха Ума, й кимнаха и отново изчезнаха в мрака.
— Ама че работа! — изругах едва чуто аз.
Шобан успя криво-ляво да се изправи, но този път от немай-къде не отказа, когато й подадох ръка, за да слезе от микробуса. Нозете й се подкосяваха, ала въпреки това ирландката настоя да отиде сама, без чужда помощ, при задната врата на ресторанта — куцукаше и се държеше отстрани за главата, сякаш тя всеки момент щеше да падне. Лили също слезе и дойде при нас с Ума. Още гледахме голем.
— Дали някой тук ще ни създава главоболия? — попита Лили.
Ума се взря в мрака и поклати глава.
— Изключено.
— Така си и знаех. Тогава ще го оставя тук.
— Безопасно ли е?
— Не може да отиде никъде без това — обясни ми възрастната жена и ми показа късчето пергамент, което я бях видял да вади от устата на съществото.
— Какво е това? — прошепнах аз.
— Името Божие, моето момче.
Кимнах, все едно съм наясно.
Последвахме Шобан през тъмната кухня и влязохме в ресторанта, където както, никога нямаше никого. Шобан беше допряла две маси и бе легнала върху тях със затворени очи.
— Ей, ти! — изкрещях аз. — Не бива да заспиваш!
— Кой е казал, че спя, глупчо? — изпелтечи ирландката. — Просто искам да ми починат очите.
— Ще я наглеждам — каза Ума с тон, от който недвусмислено личеше, че се признава за победена.
Върна се в кухнята и донесе няколко мокри кърпи. Седна до Шобан и се зае да промива отстрани разкървавената й глава. Видях как ирландката се смръщва няколко пъти, веднъж дори простена, което идеше да подскаже, че поне не е припаднала.
— Има ли някакъв шанс да пийна нещо? — поинтересувах се аз.
Ума ми посочи хладилника със стъклена врата до входа за кухнята, пълен с бутилки „Кингфишър“.
— Та аз съм в рая! В рая — изтананиках. Шобан простена отново. — Някой друг?