— На мен ми се пие чай — обади се Лили.
Ума кимна — имаше доста окаян вид.
Тръгнах към кухнята, като грабнах пътем една бира и я пресуших до половината, преди да предприема каквото и да било друго. Видях голям, едва ли не промишлен бойлер, но не знаех как да го пусна. Накрая кипнах вода в едно канче на печката и се запретнах да тършувам из шкафчетата, докато не намерих кутийка с пакетчета чай. Налях една чаша и за Шобан — за всеки случай.
— Какво, няма ли мляко? — възкликна Лили, когато сложих чашата пред нея.
В един от хладилниците в кухнята открих опаковка мляко, на връщане към салона грабнах още една бира.
— Нещо друго? — попитах Лили и й връчих млякото.
— Захар?
Захарниците бяха струпани в края на една от полиците. Взех една и я сложих пред възрастната жена.
Тя си капна в чая своя напръстник мляко, сложи си и две пълни лъжици захар. Разбърка ги и отпи шумно.
— Хубав чай, моето момче — похвали ме Лили.
Седнах срещу нея и също надигнах бирата.
— Как е носът? — попитах я.
Лили остави чая, вдигна ръка и пипна лекичко носа си. Понамръщи се.
— Боли ме.
— Вероятно е счупен.
— Сега пък на лекар ли се правиш? Всъщност няма значение. Имаме по-големи тревоги. — Лили погледна Ума и Шобан, която отново беше седнала. — Не искате ли да дойдете при нас, милички? Или вече сме ви омръзнали?
Ума отправи на Лили един от най-киселите погледи, които съм виждал някога, но не каза нищо. Изправи се, като преобърна стола, и тръгна към тоалетната.
— На всички ни е тежко — сподели с мен Лили.
Шобан слезе с доста усилия от масата и тръгна, залитайки, през ресторанта — направо се свлече на един от столовете, когато стигна при нашата маса.
— Радвам се да те видя отново сред живите, скъпа.
— На това живи ли му викаш? — рече ирландката.
— Я питай Паху, да видим той какво ще ти каже.
— Ха! Жалко, че съм изтървала това зрелище. И не съм видяла как му изтръгват ръцете на малкия гадняр.
— Бива ли да говориш така! — укори я Лили.
— И таз добра! Бивало ли да говоря! Нали твоето чудовище го разкъса на парченца!
— Да — съгласи се едва чуто Лили.
— Как го направи? — намесих се и аз. — Откъде, по дяволите, се взе… този голем?
— Голем е това, което е. Направен е от пръст и в името Божие е надарен със сила. Тъй като аз съм му дала форма, голем отвръща, когато го повикам и… трудно ми е да обясня. Той ми е нещо като роднина. Макар че има неща, които, дори и да му заповядам, няма да стори.
— Защо? — изненадах се аз.
— Защото силата му е дадена в името на Бога.
— Нещо не разбирам — знаех си своето аз. — Защо…
— Слушай! — извика Лили, изгубила търпение. — Посветила съм цял живот на това, десетилетия наред съм изучавала свещените книги, за да разбера и да съм достатъчно подготвена да направя голем. Направи го и ти и тогава питай.
Когато Лили се пресегна да вдигне чашата чай, аз видях, че ръцете й треперят. Може би не само заради мен, а и заради това, че Паху й е поднесъл такава изненада. Вече ме беше страх да пророня и дума.
— Аман от теб! — тросна се Шобан и замахна към мен с окървавената кърпа. — Късаш нервите на всички.
Поклатих глава и вдигнах ръце — демек, предавам се. Чувствах се ужасно виновен — и аз не знам защо. Добре че точно в този момент от дамската тоалетна се върна Ума и ние извърнахме погледи към нея. Тя тръгна със смъкнати рамене през ресторанта и някъде по средата на разстоянието между нашата маса и кухнята спря. Погледна нас, сетне и задния вход. Не знам какво си мислеше, но си личеше, че се опитва да вземе решение.
Стоя така към половин минута. После изправи рамене, дойде с вдигната глава на масата и седна. Погледна с очакване Лили.
— Благодаря ти, миличка. Знам, не е лесно.
Ума само наведе глава.
— А колкото до теб, моето момче — извърна се възрастната жена към мен, — извинявай, че ти се разкрещях. И аз не знам какво ме прихвана. Ала нощта наистина беше много тежка.
— Не се притеснявай — успокоих я аз.
Лили ме потупа по ръката.
— Опасявам се, че още не е приключила. Предстои ни да свършим още нещо, което не е от най-приятните.
Беше си доста страшничко.
Откакто се помня, живея в големи градове, бил съм на улицата — понякога в най-гадния смисъл на думата — по всяко време на деня и нощта. Веднъж бях в Ню Йорк, когато насред март най-неочаквано се изви фъртуна. Помня, излязох от хотела някъде в три след полунощ и за пръв път видях град, който направо е застинал — по притихналите улици нямаше и едно-едничко жълто такси.