Тази нощ в Ийст Енд нямаше сняг, но се беше възцарило дори още по-голямо мъртвило.
— Къде са хората? — прошепнах аз. — Да не си направила нещо? Или може би Тулий?
— Аз не съм вълшебница! — възкликна Лили.
Само я изгледах.
— Добре де! Исках да кажа, че не знам как се правят такива неща.
Докато вървяхме покрай магазините със спуснати кепенци и тъмни витрини по Комършъл стрийт, не срещнахме жива душа — нямаше хора, нямаше автомобили, нямаше дори разгонени котки, тръгнали по любов. Ако не бяха примигващите светофари, щях да си помисля, че самото време е затворило очи и е затаило дъх в очакване да види какво ще се случи.
— Според мен това е магия — обади се Ума. — Смятам, че има мигове, когато дори най-бездуховните чувстват, че става нещо важно точно както усещат и лей-линиите. Вероятно не си дават сметка какво долавят, а и повечето не са в състояние да го разберат. И въпреки това го усещат. Стоят си вкъщи. Лягат да спят. Седят на тъмно или се мятат в леглата и чакат, и се надяват мигът да отмине.
— Явно са много по-умни от нас — смотолевих аз.
— Така личи — съгласи се Ума.
— Амин — обади се и Шобан.
Беше настояла да дойде, колкото и отпаднала да бе, колкото и да я болеше цялото тяло, въпреки че главата й бе превързана с разкъсаната престилка на един от сервитьорите, която още миришеше на телешко задушено. Ума се бе опитала да я разубеди, но мен ако питате, всички бяхме доволни, че ирландката е с нас. За да не остава по-назад от младите приятели на Ума, изникнали от мрака, Шобан беше въоръжена до зъби.
— Ами голем? — попитах аз.
— С нас е — отвърна Лили, но не пожела да каже нищо повече.
Бях видял, че отново пъха късчето пергамент в устата на съществото. Това начаса му беше вдъхнало живот и скованото му тяло се бе размърдало досущ спечена пръст, освежена от напоителен дъжд. Голем бе слязъл от задната част на микробуса и беше започнал да се движи като сянка. Лили допря за миг пръстите си до челото му и той се бе слял с непрогледния нощен мрак.
Вървеше безшумно.
Свърнахме зад един ъгъл и пред нас като зъбат призрак изникнаха черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс и бялата й камбанария, която отразяваше ярката лунна светлина. Без да продумваме, всички спряхме като заковани и вперихме погледи в нея. Черквата наподобяваше фар в нощта. Колкото повече я гледах, толкова повече ми се струваше, че сияе. Затворих очи, разтърках ги с длани, но когато ги отворих, останах с впечатлението, че храмът грее дори още по-ярко.
— Дали това съм аз? — казах аз.
— Че кой друг да е, дявол го взел!
— Ти си си ти, Марти. Ние също сме си ние. А онези долу са си те.
— Според мен се е почнало: Тулий е тук.
— Виж ти! — рекох аз. — Пълен напред!
— Не във, а под черквата — беше ни обяснила Ума още в ресторанта.
— В подземието ли?
— Казва се крипта, Марти. Както в Кентърбъри.
— Все тая! — примирих се аз.
— И под криптата — добави Лили. — Под всичко. През средновековието християните са погребвали тук хората, измрели от чума, понеже не са разбирали енергията, излъчваща се от това място, и са се страхували от нея. Откакто свят светува, много преди градът да бъде наречен Лондон, Триновантум или Троя Нова, тук е имало средоточие на енергия. На това място древните римляни изграждат храм и погребват в осветената земя своите сановници. Хилядолетие преди тях друидите играят тук своите хороводи — мешуга, и проливат кръв в прослава на боговете си. Няма да се изненадам, ако първите хора, стъпили на тези острови, са се молели и са погребвали тук децата си. Мястото наистина е много древно.
— И Тулий го знае — отбелязах аз.
— О, да. Катакомбите и проходите под Спитълфийлдс са в сърцето на магията на тези земи. Именно оттук тръгва онова, което Ума нарича лей-мрежа, а аз бих определила като плътта на сефирот на земята. Тук е средоточието на всички мистични енергии в Британия. Тъкмо по тази причина Тулий ще е там и ако му падне случай, ще се опита да отрови кладенеца.
— Мале! — възкликнах аз.