— Нещо те притеснява ли? — попита ме тя, забелязала, че съм се вторачил в ключа.
Поклатих глава.
— Ей това е врата, през която не може да проникне никой крадец — казах й аз.
Лили също кимна и се промуши покрай нас, за да мине отпред.
Проходът беше с дюшеме по пода, стените обаче бяха от гол, грубо одялан камък. Беше осветен от слаби жълти крушки с метална мрежа върху тях, наслагани на еднакво разстояние една от друга. Горе на улиците беше топло, тук обаче бе доста хладно. Усещах леко, но постоянно течение, от което ме побиваха тръпки. Всъщност не само от него.
— Кой плаща тока? — поинтересувах се аз, след като дълго бяхме вървели в мълчание.
— Моля?
— Светилната. Крушките са електрически, нали? Няма никакви номера и фокуси.
— Не, няма фокуси — потвърди Лили.
— Та кой плаща тока? Все някой го прави, нали? Електрическата компания надали изпраща сметките на „призрачната жена в черно“. Кой плаща?
Лили ме хвана за ръката.
— Не е ли все тая, моето момче? Не мислиш ли, че сега е по-добре да се притесняваш за други неща?
— А, сигурно — изпелтечих аз.
Но пак ми се искаше да узная за тока.
По едно време в прохода се появи лек наклон, той ту се стесняваше, ту се разширяваше. Подминахме някакви тръби, на които пишеше „Бритиш Газ“, и аз разбрах, че сме в градската канализация — ето кой: общината! — покриваше сметките. Но не го споделих с другите.
Проходът свърши при вита метална стълба със стъпала, които бяха толкова тесни, че на тях можеше да застане само един човек. Имаше метална решетка, та никой да не слиза долу, и върху нея бе окачена табела „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА“. Но решетката не беше заключена — Лили я вдигна и без да му мисли много-много, заслиза надолу.
— Този знак защо е сложен, за да не се влиза ли? — поинтересувах се аз.
— Аха.
— Значи не е опасно.
— Не съм казвала такова нещо.
Стъпалата бяха тесни и стръмни, затова слизахме бавно и предпазливо. Подминахме две-три дълги площадки на равнище, по-ниско от нашето, но продължихме да слизаме, докато вече нямаше къде да вървим. Най-долу имаше още една метална решетка, но този път, когато Лили я докосна, тя не се отвори. Възрастната жена я задърпа, ала решетката не се помръдна. Наложи се да изпълним нещо като танц върху тясното стълбище, докато Шобан се промуши между нас и мине отпред. Блъсна няколко пъти вратата, после я бутна и с рамо. Тя се огъна, ала пак не се отвори. Ирландката ни накара да се върнем малко нагоре по стълбата, хвана се здраво за перилата и изрита с все сила ключалката.
Вратата зейна с трясък.
Долу светеха само лампите, окачени в края на витата стълба. Осветяваха кръг с диаметър десетина метра, след това беше тъмно като в рог. Колкото и да напрягах очи, не видях нищо — там можеше да има тухлена стена или цяла притихнала войска. Тъкмо пак ме достраша, когато зърнах очукана стара кутийка от кока-кола, която се въргаляше вече под последните метални стъпала. „Бог да пази Америка“, помислих си аз.
— Миличка! — извика Лили.
Шобан вече бе извадила фенерчетата от сака, който носеше на рамо. Даде едно на възрастната жена, а другото задържа. Лили щракна копчето на фенерчето и го включи — беше много по-силно от крушките по стълбището — пред нас изникна широк проход. Подът беше пръстен, стените — от грубо изсечен камък. Шобан прокара лъча на фенерчето по тавана и стените на прохода. Не се виждаше и чуваше нищо.
— Пък аз си мислех, че тук долу има поне плъхове и други гадинки — отбелязах.
— Не. Плъховете не са чак толкова глупави — отвърна Лили и ни поведе напред.
Много утешително, няма що!
Проходът не бе особено стръмен, но въпреки това ни водеше неумолимо надолу. Стана по-студено, течението, което бях усетил още горе, се засили и промени посоката си, така че сега духаше право в лицата ни. Накрая проходът стана равен и се разшири дотолкова, че лъчите на фенерчетата вече не стигаха стените — имах чувството, че стоим на перон на метрото и влакът се задава с пълна скорост към станцията. Странното на вятъра обаче беше, че не издаваше никакъв звук.
Лили ни поведе към една чупка в тунела, след която проходът ставаше по-стръмен и тесен, пред нас изникнаха и стъпала, изсечени надве-натри в пръстта. В светлината на танцуващите лъчи на фенерчетата видях, че на стените пише нещо. Отпърво помислих, че съм зърнал руни, но те не приличаха на онези, на които вече се бях натъквал. Различих и думи, изсечени върху камъка, някаква странна смесица от латински и староеврейски. Имаше и знаци, които биха могли да са и букви, но от азбука, каквато не бях срещал през живота си. Пресегнах се и докоснах за миг с пръст един от издълбаните в камъка знаци, сетне все така бързо дръпнах ръка.