Стените бяха ледени, точно както ключът от вратата беше горещ.
Проходът отново зави много рязко, така че Лили, която беше само на три-четири крачки пред мен, за миг изчезна от погледа ми. Точно като кутре, което е изприпкало напред и се е отдалечило от господаря си, се обърнах и погледнах през рамо Шобан — да ме успокои, че всичко е наред. Но веднага съжалих, че съм го сторил: върху лицето й се бе изписал същото притеснено изражение, както преди засадата, която Тулий ни устрой в Удхендж.
Щом завих, видях, че след чупката проходът се изкачва нагоре, сетне се спуска надолу, а някъде отпред грее ярка светлина, озарила бабунката по пътя. Ума се наведе над рамото на Лили и по-възрастната жена й прошепна нещо на ухото. Угаси фенерчето и го подаде на Ума. На фона на ослепителната светлина видях как Лили се изкачва, после слиза от малкото възвишение по пътеката. Ума чакаше.
— И сега какво? — попитах аз Шобан, когато и тя дойде при индийката.
— Каза да чакаме.
— Какво?
— Прави каквото ти казват — тросна се ирландката.
След няколко секунди силуетът на Лили отново изникна на хълмчето и тя ни махна да я последваме. Тръгнахме по пътеката, светлината стана още по-ярка, вятърът се усили. Лили стоеше с разперени ръце на входа. Когато застанахме зад нея, светлината вече беше толкова ослепителна, че не можех да гледам пред себе си. Лили се извърна с лице към нас и съм готов да се закълна: от блясъка лицето й бе хванало лек тен. С румените си пълнички бузки приличаше на добродушна червендалеста бабка от Флорида.
— Елате! — прикани тя.
И навлезе в светлината.
След като минахме през входа, светлината погълна и нас, макар и да не можех да кажа откъде струи. Трябваше да присвия очи и да ги затуля с длан, за да видя къде стъпвам, но единственото, което разбрах, бе, че се намираме в огромно подземно помещение. Светлината беше навред, обгръщаше ни като светла мъгла. Когато се движехме, оставяхме подире си тъмни дири, точно както ако прокараш пръст по заскрежено стъкло, се вижда следа. Чуваше се някакъв приглушен постоянен тътен, сякаш една и съща нота бе изпълнявана в различни октави, за да продължи да кънти до безкрайност.
Лили затули очи с лакът.
— Очилата — каза тя през рамо.
Тътенът заглуши гласа й.
Шобан бръкна в сака и извади четири чифта очила. На Лили се паднаха кръгли, като на Джон Ленън, а Ума и Шобан си сложиха много стилни и скъпи очила марка „Уейфеърър“. За мен останаха чифт очила, имитация на марката „Рой Орбисън“, каквито се продават за жълти стотинки по супермаркетите. Понечих да възроптая — така де, Ума изглеждаше страхотно с нейните — но после си рекох, че сега не му е времето.
Дори с очилата бях принуден да присвия очи, но все пак видях повечко от пространството, където се намирахме. Наистина си беше огромно — не виждах тавана, но предполагах, че е висок някъде към четири метра. Помещението беше с диаметър към шейсет метра и доколкото можех да видя, общо взето, беше кръгло. Онова, което не бях забелязал, преди да сложа очилата, бяха големите камъни, наслагани в средата на помещението и на редички на около метър от стените. Бяха с различна височина и форма: някои бяха колкото три човешки боя, други бяха малки като кутия за обувки. Приличаха донякъде на долмените в Стоунхендж, ала бяха по-красиви, сякаш изваяни. Дори и да образуваха някаква фигура, от мястото, където стоях, не се виждаше, въпреки това обаче останах с впечатлението, че са разположени според някакъв строг ред.
Освен това сякаш бяха част от светлината. Човек трябваше да се взре напрегнато в камъка, за да го различи. Така и не разбрах дали камъните поглъщат светлината около тях или обратното, излъчват я.
— Какво е това място? — попитах аз Лили.
Светлината направо погълна думите ми и се настани като осезаемо присъствие в устата ми.
— Има го, откакто свят светува. То е извор на надежда. Това е сърцето на Лондон, сърцето на Британия — извика тя в отговор. Аз обаче чух само шепот. — Това е едно от сърцата на света.
Е, това обясняваше всичко.
— Безопасно ли е? — поинтересувах се аз.