Деца, които бяха облечени в черни наметки и носеха черни шапки със смъкнати периферии.
Деца, въоръжени с остри малки ками и лъскави пики.
Деца с дълги-предълги червени бради.
Деца, които след като си възвърнах способността да мисля логично и ясно, всъщност не бяха никакви деца, ами дребни като джуджета същества.
— Алфари — прошепна Лили.
Малките приятелчета на Снежанка се ухилиха като по знак. Имаха остри зъбки, които проблеснаха като смъртоносни наточени сечива.
— Убий ги! — изкрещя Лили.
Те ни се нахвърлиха.
20.
Още щом Лили изкрещя, и Шобан натисна спусъка: по най-близкото джудже се посипа град от куршуми. Съществото изпусна пиката и залитна назад. Лицето му стана на тъмна пихтия, а острите му зъбки западаха като сребърни снежинки. Каквото и да представляваха, малките страшилища бяха уязвими и можеха да бъдат наранени, въпреки че кръвта, рукнала от джуджето, съскаше и се изпаряваше в мига, в който докоснеше пода на помещението. Лилипутът се гърчеше на земята, от обезобразеното му лице се лееше кипнала черна течност. Проклетията не искаше да мре, и туйто.
Шобан улучи още двама от дребосъците, който писнаха като прегладнели пеленачета. Единият остана да лежи, докато другият се нахвърли с насочена кама върху ирландката. Тя го изрита, но джуджето заби острието отзад в прасеца й. Шобан изкрещя и залитна назад, въпреки това обаче успя да натисне спусъка и да изпразни пълнителя в гърба на лилипута, който буквално се прекърши на две.
Успях да видя за миг Ума: тя отбиваше набезите на друга групичка страшилища, наобиколили Лили, която продължаваше да рисува с пръчицата по пода. Едно от джуджетата се юрна към мен. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки, из брадата му шаваха някакви… неща. Вниманието ми определено беше приковано към лъскавата пика, а също към черните като на птица очи на дребосъка, от които не можех да откъсна поглед. Лилипутът замахна с острието като с коса, аз обаче подскочих овреме във въздуха и това ме спаси да не остана без крак.
Джуджето бе притичало под мен, но после се завъртя като дервиш и пак ми се нахвърли. Отзад към мен се приближаваха още двама дребосъци и аз затърсих трескаво камък или нещо друго, което да ми послужи за оръжие.
Нищо!
Някъде отстрани екнаха пет изстрела и две от джуджетата паднаха, покосени от градушката куршуми на Шобан. Тътрейки ранения си крак, неудържимата ирландка вече се бе насочила назад към Ума.
Без да обръщат внимание на поваления си събрат, двете оцелели джуджета ми се нахвърлиха от противоположни посоки, оголили в злобна усмивка ужасните си остри зъби. Напрегнах мускулите на краката си и се подготвих за втори скок — съзнавах, че единственото ми предимство е ръстът.
Мъниците вдигнаха пики, после застинаха.
Песента, която се бе изродила в оглушителна, почти мъчителна олелия, отново се превърна в нежна, съзвучна музика. Светилната се позасили и стана малко по-ясна, при което джуджетата сбърчиха лица и затулиха очи. Престраших се да погледна встрани от дребните си врагове и видях, че всички джуджета са застинали по местата си. Но само след миг трима от малките негодници пак се втурнаха към Ума, която окървавена се бе свлякла до Лили — тя отпъждаше с върха на сребърната пръчка един от лилипутите, който размахваше пика. Шобан беше взела на мушка две от джуджетата, впуснали се в атака, но после и тя застина и се огледа.
Земята се разтресе леко — някъде към 2,8 степен по Рихтер, можете да разчитате на преценката ми, все пак съм си жител кореняк на Лос Анджелис — и за миг музиката достигна пълно съвършенство. Ала не след дълго пак екнаха фалшивите нотки и съзвучието беше удавено от остър мъчителен звук, сякаш се чуваше как разкъсват на парчета огромен звяр.
Земята, белязана от рисунките на Лили, се загъна и започна да пуска мехурчета. Пръстта се надигна като от гейзер със забавено движение и образува огромна могила. От нея се разхвърчаха буци пръст, да си речеш, че невидим ваятел я дълбае с длетото си, докато накрая не остана купчина с формата на човек.
Джуджетата продължаваха да стоят като вкаменени, а Лили се изправи и докосна пръсти до челото на купчината с човешка форма.
Голем оживя с бълбукащ вик, сякаш вълни се разбиваха о каменлив бряг. В мига, в който се размърда, джуджетата защъкаха напред-назад. Светлината в помещението трепна, а музиката започна да се променя рязко: ставаше ту плавна, сякаш я изпълнява Стан Гетс, ту насечена, все едно свири Орнет Коулман. Присъствието на две взаимно изключващи се сили си беше доста объркващо.