Голем се възправи срещу джуджетата, представлявали непосредствена заплаха за Лили и Ума. Сграбчи в ръчищата си лилипута най-близо до него и направо го смачка на топка, все едно мачкаше лист хартия, преди да го хвърли. Другите джуджета, включително двете, които се бяха юрнали към мен, се обърнаха и се впуснаха да нападат голем. Той вдигна още двама от малките лайнари, засили се досущ чукохвъргач на Олимпийски игри и ги метна във въздуха. Загледах как едното полита на дъга и се блъска с лицето в каменната стена. Не видях какво е станало с другото, затова пък чух как се пльосна на земята с ужасен трясък.
— Дребосъците нямат причина да живеят — усетих се аз, че тананикам.
Стори ми се, че помещението подхваща песничката.
Двама други мъници се бяха приближили изотдолу — не че можеха да се приближат от другаде — към голем и го млатеха с пиките по краката. Разхвърчаха се парчета пръст… плът? Голем метна едното джудже толкова силно, че му прекърши гръбнака и горната част се завъртя едва ли не на сто и осемдесет градуса, затова пък вторият дребосък успя да забие острието дълбоко отзад в коляното на великана и той се просна на земята. Джуджето изтича бързо напред, за да удари с пиката голем по главата, ала точно в този миг Ума се втурна светкавично и изрита отстрани лилипута, така че той отскочи от великана. Ума се приземи на задни части и остана без въздух. Друго джудже се завтече с насочено острие към нея, но точно изстреляният куршум на Шобан, явно последният в пълнителя, отклони камата от целта. Дребосъкът тутакси рипна на крака, но вече беше късно. Голем се беше окопитил — нозете му отново изглеждаха непокътнати — и плесна с ръце така, че главата на джуджето остана между дланите му.
Сега вече бяха останали само три дребни чудовища, които кръжаха бавно около великана с насочени към него ками и пики, но според мен нямаха никакъв шанс. Шобан смени пълнителя в пистолета, а Ума и Лили се изправиха. Възрастната жена стоеше насред голямата рисунка, която бе очертала върху пръстта, и със затворени очи мърдаше устни и се поклащаше, точно както възрастните евреи, които бях виждал да се молят по синагогите. Светлината се избистри още повече, песента, огласила помещението, стана още по-силна и сладостна и аз усетих, че обредът, целящ да ни осигури закрила, почти е приключил.
Дори Лий Харви Осуалд (или който там се е спотайвал върху обраслия с трева хълм) не можеше да се похвали с мерник като на човека, уцелил Лили точно в главата.
Ума изпищя, когато мозъкът на цадик направо изригна от дупката в черепа на възрастната жена. Светлината отново помръкна, а сладостната песен се превърна в мъчителен крясък, сякаш долетял от цигулка на Бърнард Хърман66.
В трепкащата светлина изникнаха петима наредени в редица мъже в черно и аз застинах: кошмарът, който ме преследваше — тъмната картина от моите сънища — се бе сбъднал направо пред очите ми. След миг схванах, че те не са нищо повече от мъже от плът и кръв, но после видях, че държат оръжие, и се размърдах. Чух как прокънтяват изстрели, как куршумите свистят и отскачат от древния камък, това обаче не ме спря. Шобан понечи да се изправи, аз обаче я сграбчих, както тичах, и я дръпнах зад каменния стълб, където Ума бе дотътрила Лили. Вече зад стълба Шобан ме изтласка и стиснала пред себе си пистолета, се извъртя.
Мъжете в черно — бяха от Тулий, разбира се — продължаваха да стоят във все по-мътната мъждива светлина.
Джуджетата не преставаха да налитат на голем, когото бяха обкръжили. Един-двама от мъжете от Тулий се опитаха да стрелят по великана, но макар и той да им беше на мушка, беше направен от пръст и глина и куршуми не го ловяха. Шобан също стреля няколко пъти по онези от Тулий, но те бяха встрани от обсега й и тя не ги улучи.
Бяхме изпаднали в безизходица.
Ума се надвеси над Лили, която още стискаше в мъртва хватка сребърната пръчка. Колкото и да е невероятно, ламид вавник не беше мъртва, но дупката в главата й и морето от кръв, в което лежеше, показваха, че минутите, да не кажа секундите й са преброени.
— Ами сега! — завайках се аз.
Ума поклати глава. Бе стиснала ръката на Лили, по лицето й се стичаха сълзи.
— Хайде, мрете бързо — извика дрезгав глас от другия край на помещението. — Еврейката е мъртва. Чудовището умира заедно с нея. Ако ни накарате да чакаме, ще си платите.
66
Бърнард Хърман (1911 — 1975), американски композитор и диригент, автор на музиката към много филми на Хичкок, Трюфо, Скорсезе. — Б.пр.