— Хайде, ела ме изяж, нацистка мутро! — отвърна Шобан и вместо удивителен знак изстреля още един откос.
— Ама че работа! — рекох аз. — Голем наистина ли ще умре заедно с нея?
Ума продължи да клати глава. И аз не съм сигурен дали просто не знаеше, дали не искаше да ми каже, или бе толкова стъписана, че вече й беше все едно. Погледнах голем, който продължаваше да отбива набезите на злите джуджета, и изведнъж той наистина ми се видя по-крехък. Стори ми се, че от туловището му хвърчат малки бучки глина.
— Мартин — чу се тъничък гласец.
Понякога мъртвите не искат да умират: Лили, по чиято боядисана коса се виждаха пръски мозък, отвори кафяви очи. От изпръхналите й устни и счупения нос бликаше кръв. Би трябвало да се стъписам и да не повярвам на очите си.
— Какво да правим? — изкрещях, уплашен до смърт.
Ума беше престанала да плаче, върху лицето й се беше изписало изумление. Тя продължаваше да стиска ръката на Лили.
— Скъпа! — изкрещя тя, а Лили вдигна с невероятно усилие — дали изобщо беше човешко? — другата си ръка, в която още държеше по-малката ръчичка на сребърната пръчка.
Устните й се разтвориха, от гърлото й се изтръгна неописуемо мъчителен стон, след който отново рукна отвратителна кръв. Тя вдигна пръчката и ме докосна с нея по челото.
Усетих как ме пронизва ток, все едно ме е ударил парен чук. Разтреперих се и отхвръкнах назад. Бях заслепен от чиста-пречиста бяла светлина. Почувствах как сърцето ми спира, а кръвта в жилите ми се смразява. Усетих отзад на езика си вкуса на изгорено, и долових миризмата на…
На поле лилии.
Вдигнах ръка и видях как Ума ме зяпа с отворена уста. Още стискаше вече безжизнената ръка на Лили. Допълзях при тях и погледнах цадик. Очите й бяха склопени, от раните й вече не течеше кръв. Въпреки ужасните наранявания Лили изглеждаше невероятно умиротворена.
Пръчката в ръката й беше изгоряла и почерняла.
Притиснах два пръста до устните си и ги допрях до нейните.
— Ще дойдат всеки момент — предупреди Шобан.
Видях, че голем още е жив, но се е свлякъл на колене. Джуджетата откъртваха парчета от туловището му. Той се бранеше колкото да не е без никак, но явно не разполагаше с време.
Ние също.
— Баба Дюти — рекох аз.
Ума продължи да ме гледа недоумяващо.
— Баба Дюти — повторих.
— Той е мъртъв — каза ми Ума.
Две плюс две е равно на четири.
— Знам — отвърнах й аз. Почуках се отстрани по главата. — Но той е и тук.
— Ами пусни го тогава — изкрещя Ума.
— Не знам как.
— А как знаеш, че е там?
— Просто знам — отговорих й. — Според мен той се нуждае от… ритуал.
— Ох, майната ти! — каза Ума.
Това беше първата ругатня, която чувах от устата й.
— Ако ще правиш нещо, не се мотай — изкрещя и Шобан.
Видях как мъжете в черно се приближават на редичка към нас. Шобан пак стреля — и този път безуспешно.
— Камъкът! — извика Ума, вторачена в странния стълб.
Аз също го видях. Не беше украсен или осветен като стълба в храма — уфо — на Баба Дюти, но инак беше съвсем същият, както потомитан, имаше дори малка площадка в основата.
— Какво да правим? — попитах.
— И аз не знам — отвърна Ума и започна да се озърта, сякаш отговорът беше написан някъде край нас.
— Женки… — изсъска Шобан.
— Дар — извика Ума и се шляпна с длан по челото.
— Какво? Какво да принесем в дар?
Ирландката пак започна да стреля. Колко ли патрона й оставаха?
— Не знам — извика Ума. — Нещо ценно и рядко. Може би злато или сребро.
Носеше на дясната си ръка златен пръстен. Опита се да го свали, но той не помръдна.
— Не иска да излезе!
Сграбчих я за ръката и затеглих пръстена. Дърпах, докато Ума не изпищя.
Не помръдваше, и туйто.
— Последният пълнител — извика Шобан.
Отново започна да стреля.
— В монетите има ли сребро? — попитах аз и се потупах по джобовете.
— Мисля, че не.
В единия ми джоб имаше още нещо. Нещо кръгло. Носех го заедно с джобните пари от доста дни, без да се замислям, го пъхах всяка сутрин с пенитата в джоба на панталона си.
Беше пръстенът с печат, който Шобан бе изтръгнала от пръста на мъртвия бабаит от Тулий. Вдигнах го пред лицето на Ума.
— Да! — изписка тя.
Хвърлих се към основата на стълба. Нямах представа какво върша. Стиснах очи и си представих едрото черно лице на Баба Дюти. Представих си, че се намирам в храма — уфо, че съм с Алурд.
Ударих с все сила пръстена в основата на импровизирания потомитан.
Отзад по главата ме прониза вече познатата болка. Имах усещането, че светя и мигам като еднорък бандит.
От устните ми се изтръгна гърления гръмогласен смях на Баба Дюти.
— Мили боже! — чух как възкликна Шобан.
Изправих се, обхванал с две ръце каменния стълб. От устните ми се ронеха думи, които дори не знаех какво означават:
— Papa Legba ouvri baye-a pou mwen. Pou mwen pase. Le ma tounen, ma salyie loa yo.
Помещението беше огласено от поредния гръмовен трясък, сякаш се тресеше самата земя. Усетих как започвам да се мятам и гърча: по гръбначния ми стълб премина ток. Но вече го бях изживявал веднъж и начаса разпознах данс-лоа. Почувствах как той се вселява в мен точно както топлото какао пълни чаша. Отново бях cheval. Този път обаче не на повелителя Карфур. За разлика от онзи път в храма в Ливърпул умът ми беше бистър и аз съзнавах какво правя.
В мен се бе настанил много по-могъщ лоа.
Отстъпих назад от потомитан и погледнах Ума. Тя сведе глава и извърна очи.
— Вишну — чух я да казва.
И знаех, че това е моето име. Чух обаче и как отнякъде долита смехът на Баба Дюти, за когото се казвах Самди.
От друго място — място, което обаче можеше да е само вътре в мен — чух и друг глас, гласа на старица, която се обърна към мен с трето име:
— Уриел — рече тя. — Моето момче!
Това име също ми принадлежеше.
Голем, който бе повален на земята от злите джуджета, известни на Север като алфари, най-неочаквано се изправи. За миг джуджетата го погледнаха озадачено, сетне извърнаха очи към мен.
— Достатъчно топло ли е? — викнах през смях.
Те се разбягаха кой накъдето види.
Стъпих насред сложната рисунка, която ламид вавник бе начертала върху пръстта в огромното помещение в сърцето на Лондон. Заговорих на някаква смесица от какви ли не езици, които нямаше откъде да зная: хинди, староеврейски, френски, както изопачено са го говорели робите. И както говорех, се въртях, кръжах и танцувах и с всяка дума светлината наоколо ставаше все по-ярка и бистра, тихата музика на сферите — по-съвършена и точна, докато нотите образуваха име и това име беше тъканта на самото чисто битие.
Някъде в далечината се стреляше, ала куршумите изгаряха и се стопяваха още във въздуха. Светлината се събираше около мен, въртеше се и прииждаше, прогонваше с ослепителната си прегръдка и сетната следа от мрак. Голем мина покрай мен и притегли в обятията си Ума и Шобан, за да ги предпази в мощната си нечовешка прегръдка.
Светлината стана още по-ослепителна, докато накрая вече не се виждаше нищо. Около мен се люшна бляскав въртоп, който излъчваше талази сила, помитаща и изпепеляваща всяко зло по пътя си. От ъглите на помещението екнаха писъци, но не след дълго чистата светлина удави и тях. Музиката достигна предела на чистотата: съвършеното, неумолимо, непоносимо съзвучие.
И после в миг заглъхна.
Къпех се в светлината — и аз не знам колко дълго съм стоял. В главата ми ехтяха гласове, които обаче заглъхваха и се отдалечаваха. Стори ми се, че чувам как Лили и Баба Дюти се смеят заедно, но и този смях се стопи като сън в утринната светлина.
— Марти! — повика ме Ума.
Приближи се предпазливо, следвана на половин крачка от Шобан. Върху лицата и на двете се четеше страхопочитание. Голем стоеше, където го бяха оставили — както подобава на голем.
— Да — рекох им. — Аз съм.
— Да те вземат мътните! — каза Ума, безсилна да сдържи сияйната си усмивка.
— Току-виж се оказало, че не си чак такъв гадняр — обади се и Шобан.
Много ласкаво, няма що.