— Но тук вече сме в безопасност, нали? — махнах аз към ярко осветеното пеещо помещение.
— Да — потвърди Ума.
Въздъхнах от облекчение.
— Засега.
Е, какво да се прави, трябваше да се задоволя и с това!
— Ами старицата? — попита Шобан. — Ще вземем ли трупа?
— Не — казах аз. Ума ме погледна малко изненадано. — Мястото й е тук. Тя трябва да почива тук.
— А как ще излезем без нея?
— Аз знам пътя — рекох и посочих голем. — Нали?
Голем, който не се беше помръднал, откакто бе пуснал Ума и Шобан, се приближи. Подмина ни и се запъти към врата точно срещу онази, през която бяхме влезли.
— Браво на теб, Файдо67!
Голем нямаше, разбира се, лице, не можеше да ме изгледа кръвнишки или да се нацупи. Но все пак извърна глава и аз разбрах тънкия намек.
Крачехме мълком по тесните проходи, които ни извеждаха все по-нагоре. Голем поддържаше бързо темпо и макар да бяхме превързали крака на Шобан, никак не беше лесно да вървим след него, без да изоставаме. От време на време ми се струваше, че кръжим на едно място, но коридорите си приличаха като две капки вода и нямаше как да съм сигурен.
Нямахме друг избор — трябваше да се доверим на голем.
След известно време старите каменни проходи отстъпиха място на коридори, които очевидно бяха по-нови. Сега вече стените бяха от бетон, тук-там примигваха слаби крушки, отново се появиха табелите „Бритиш Газ“. Голем вървеше ли, вървеше, без да забелязва нищо край себе си.
Отведе ни при малко каменно стълбище, което в горния си край опираше в тухлена стена без отвори. Смътно личаха очертанията на врата, явно зазидана преди десетилетия, ако не и столетия. Нямаше как да минем, освен ако не вдигнем стената във въздуха. Прокашлях се, за да привлека вниманието на голем. Той сякаш не ме забелязваше.
Замахна с все сила към тухлите. Продължи да удря с пестник, докато не зейна дупка, достатъчно широка, за да се проврем с пълзене през нея.
После се дръпна и ни стори път.
— Четвъртият етаж — казах аз. — Пластмасови базилики, дамско бельо, мокри сънища и други шарени илюстровани картички. Всичко накуп!
Ума се наведе и се промуши през дупката в стената. После подаде ръка и на Шобан, да й помогне да пропълзи след нея. Ирландката се мъчеше като грешен дявол, но не пророни и дума, изобщо не се оплака. Понечих да се провра след нея, като се хванах за ръката на Ума, но спрях още преди да съм прекрачил и с втория крак от другата страна.
— Марти! — повика ме Ума.
— Имам малко работа — обясних й аз.
Върнах се в прохода и слязох две стъпала, за да стигна при голем, който чакаше. Пресегнах се и пъхнах пръсти в процепа, служещ за уста. Извадих мъничкото късче пергамент.
Голем се свлече направо пред очите ми. Допреди миг бе стоял пред мен, сега вече го нямаше.
Вперих очи в сухата пръст, която вече се сипеше надолу по стъпалата.
— Благодаря ти, моето момче — каза някой.
От другата страна на дупката в стената беше тъмно като в рог. И не след дълго разбрахме защо — намирахме се в килера, където държаха метлите. Ума отвори вратата и ние излязохме в криптата в черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс. Разбрахме го от огромния надпис върху стената, до който имаше и списък на отслужваните служби. На масата насред помещението седеше възрастен негър, който четеше вестник и си свиваше цигара. Подскочи като ужилен, щом ни видя.
— Откъде се взехте пък вие? — ахна старецът.
Отидох при него и сложих ръка върху рамото му.
— Братко — рекох му, — има неща, които е по-добре да не знаеш.
21.
— Къде си хванал такъв невероятен тен? — попита Джун Ханоувър.
Беше облечена в зелено костюмче с кройка, последен вик на модата, но този цвят не й отиваше — с него изглеждаше така, сякаш й се гадеше.
— Торкий — отвърнах аз. — Английската Ривиера, нали знаеш.
Тя ме погледна озадачено.
— Шегувам се. Видях го в една туристическа дипляна. Всъщност отскочих за няколко дни до Кан. Да позяпам мацките по монокини на плажовете.
Джун кимна. Колкото и да е тъжно, това явно не се вписваше в образа, който си бе съставила за мен.
— Изглеждаш страхотно — рече тя и се насили да се усмихне.
— Благодаря.
Наистина изглеждах невероятно, макар и да не бях припарвал до Франция. Но все трябваше да измисля нещо. Сега, два дни след случилото се, кожата ми още излъчваше златисто сияние — спомен от приказната светлина, блеснала при последния обред под Спитълфийлдс. Щом се приберях в Щатите, никой нямаше да повярва, че съм прекарал половин месец в Англия. Е, да, ако се приберях блед като платно, веднага щяха да плъзнат слухове, че не съм бил в никаква Англия, ами съм се лекувал в някоя болница за алкохолици. Лос Анджелис е град на несретници.