— Ще го държа под око, скъпа — успокои я Кинг и намигна — така и не разбрах на кого, дали на Джун или на мен.
— Все ще се оправя — уверих я и аз. — Само ще се поразходя. За да усетя атмосферата. И да си намеря някой сериен убиец.
Тя продължи да се колебае, но Кинг спря едно минаващо черно такси и я натика вътре. Докато автомобилът се отдалечаваше, Джун се извърна и ни загледа през задния прозорец. Аз й махнах, Кинг намигна.
— Вече си мислех, че тази квачка няма да си тръгне никога — отбеляза Кинг.
— Не ти ли е симпатична?
— А, защо, симпатична ми е. Но не се вписва в квартал като този. Все пак е за предпочитане пред онези гадняри, нейните колеги.
— Гадняри ли?
— Чекиджии! Всичките до последния. Скапани рекламаджии. Кой друг ще се хване на такава работа? — каза той и за кой ли път намигна.
Вече ми играеше по нервите.
Тръгнахме нагоре по Хай стрийт в Уайтчапъл, макар че не смятах да ходя на определено място. Може би щях да следвам малката карта с местата, свързани с Джак Изкормвача, която ми бе дал Мер, ако не за друго, то поне за да запомня географията. Заради рекламните клипове и снимки цяла сутрин бяхме търчали от кръчма на кръчма и сега всички тези заведения, улици и пресечки ми бяха пълна мъгла. Мер ми бе дал да разбера да не съм се притеснявал за всичко това и че единственото, което наистина било важно, били предварително подготвените рекламни снимки. Не хранех илюзии, че ще тръгна да разследвам убийства, извършени в Уайтчапъл преди цял век, но все пак смятах да се възползвам от случая и да поразгледам тази част на Лондон, където инак едва ли щях да дойда. Защо да си кривя душата, и аз като повечето американци си умирам за обвития в романтика мит за английската история. Дълбоко в себе си средностатистическият американец всъщност си е англофил.
Най-малкото, докогато британците си плащат, за да ни гледат филмите, продават ни нефта си и изпълняват безпрекословно, каквото им кажем в НАТО.
Докато се разхождахме из уличките на Уайтчапъл, Кинг не млъкваше: държеше нещо като монолог. Имаше си мнение — често пъти повече от едно — по абсолютно всеки въпрос и хич и не се колебаеше дали да сподели с мен всяка хрумнала му мисъл. Не след дълго дръпнах щепсела, макар че все пак надавах по едно ухо, защото той час по час настояваше да спираме, за да ме „щракнел“. Но не млъкваше дори и докато ме снимаше.
Каквито и романтични представи и викториански образи да таях за Уайтчапъл, те бързо се разсеяха по време на обиколката ни из квартала. Тази част на града беше мрачна и порутена, състоеше се главно от индийски ресторантчета и магазини за евтини дрехи. Напомняше ми за квартала в центъра на Лос Анджелис, където се продава облекло, с тази разлика, че в Ийст Енд евтините парцалки се продаваха не от корейци и китайци, а от индийци и пакистанци. Инак беднотията навсякъде изглежда по един и същи начин. Вероятно заради световния капитализъм. Добре че не съм политик.
Кварталът беше белязан от оскъдицата и сиромашията, макар и не по същия начин, както средностатистическите коптори в Щатите, които са си порутени и направо плашещи. По улиците бавно се разхождаха мюсюлманки, омотани от глава до пети в черно, и белобради старци, облечени в бели дрехи (макар и с кройка, различна от кройката на белите лабораторни престилки в „Клайн“). Мен ако питате, не бих се престрашил да се навъртам тук нощем, същевременно обаче не се чувствах неканен гост или натрапник, както в някои квартали в Лос Анджелис. Почти не ни поглеждаха, докато се мотаехме по улиците. А в някои части на Лос Анджелис не бих и припарил без въоръжена охрана.
Тъкмо си го помислих, и ето че по другото платно на улицата мина полицейска кола.
— Ченгетата тук наистина ли не носят оръжие? — поинтересувах се аз.
— А! — възкликна Кинг и пак задърдори като курдисан.
Кой ли ме би да питам! На бърза ръка научих не само че полицаите наистина не са въоръжени, но и чух кратката история на Градското управление на полицията в Лондон още от времето на сър Робърт Пийл17, придружена с пространен хаплив анализ на недостатъците на британската съдебна система и какъв негодник бил сегашният вътрешен министър. Кинг тъкмо подхващаше монолог за педерастията сред магистратите, когато го прекъснах.
— А защо се казва Биг Бен? — полюбопитствах аз.
Бях сигурен, че само да го бутна, и ще ми отговори.
Но Кинг спря като закован. Огледа улицата в едната посока, после и в другата, сякаш очакваше да се появи някакъв пръст, който да изпише с огън отговора върху стената.
17
Робърт Пийл (1788 — 1850), английски държавник, министър-председател на Великобритания (1834 — 1835, 1841 — 1846). — Б.пр.