— Мръсен пакистан! — чух да казва единият син костюм.
Неговото приятелче кимна.
— Плъпнали са навсякъде. Тъпаци!
Нямаше начин азиатецът да не ги е чул, но се направи, че не е. Плати си кока-колата и благодари учтиво на бармана. Седна на масичка по-встрани от барплота.
И аз смятах да не обръщам внимание на тия копелдаци. И те бяха от моя самолет, имаха последните места, затова си взех рестото от плота и го прибрах в джоба си. Написах нещо, извадих го и що да видя: малкото късче пергамент, което бях взел от устата на голем.
Върху него имаше една-единствена дума на староеврейски.
— Помня, едно време в страната живееха само бели — каза син костюм номер две. — Страната има нужда от граждани, които да не са чак толкова мургави.
Погледнах още веднъж думата върху пергамента. Пъхнах листчето обратно в джоба си.
После се изправих в целия си ръст и ударих с все сила онази расистка свиня. Мъжът залитна от високия стол и се строполи с трясък на пода. Приятелят му направо си глътна езика, когато се извърнах и към него.
— Всички ние имаме нужда от малко повече търпимост — казах аз.
Видях как барманът посяга към телефонната слушалка.
Чух как викат за последно пътниците от моя самолет.
Хвърлих един поглед към онзи приятел — азиатецът с кока-колата. Той вдигна чашата към мен и ме озари с усмивка. Кимнах му и хукнах.
Успях все пак да хвана самолета.
Послеслов
В този роман съм си позволил обичайните за всеки писател волности, като се почне от географията на Лондон и се стигне до безспорно свещените обреди, вярвания и митологии на различни религии и култури. Но нали точно заради това и се нарича „белетристика“.
Все пак съм се опитал да не своеволнича прекалено много и бих искал да изброя някои от източниците, от които съм почерпил полезна информация.
Човек не може да пише за Ийст Енд и по-точно за черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс, без да се осланя на понякога смайващите трудове на Йън Синклер, всепризнат поет на Лондон и неговите потайности. Който проявява интерес към наблюденията на Синклер върху невероятните (в буквалния смисъл на думата) черкви на Николас Хоксмур, нека прочете „Топлината на Люд и мостът на самоубийствата“. Открих Синклер благодарение на чудесната книга „От ада“, в която Алън Мур и Еди Камбъл описват блестящо под формата на комикс убийствата в Уайтчапъл. Нямам представа дали версията на Мур се покрива поне малко с истината, но качеството на рисунките и сладкодумният разказ наистина са блестящи и всеки би трябвало да си купи книгата. Който се интересува от Хоксмур, вероятно ще поиска да разлисти и донякъде накъсания роман „Хоксмур“ на Питър Акройд, както и едноименното научно изследване, което Кери Даунс е посветил на архитекта и неговото творчество. Пак на черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс е посветен и трудът „Архитектурен проект №22“ под редакцията на Колин Еймъри, Мартин Робинсън и Гавин Стамп. Дано имате късмет да намерите екземпляр от книгата.
От полза се оказаха и два прекрасни справочника — „Енциклопедия на Лондон“, истинско съкровище, излязло под редакцията на Бен Уайнреб и Кристофър Хибърт, и „Речник на староеврейските предания и митове“ от Алън Ънтърман. Всички грешки и неточности в романа (преднамерени или неволни) са допуснати, разбира се, изцяло по моя вина.
Трябва да благодаря и на неколцина души, съдействали за написването на книгата: на Луис Шлехтър за неговата подкрепа, на Гордън ван Гелдър за редакторските съвети и невероятна доброта и разбира се, на господин Стивън Джоунс.
Благодаря най-вече на Джейн… за всичко останало. Благодаря й отново — за кой ли път!