Все още не се притеснявах — през годините съм се озовавал и на много по-страшни места — но си казах, че едва ли най-умното нещо на тоя свят е да се размотаваш сам в опасен квартал на непознат град. Пък и нещо в този УЛТИМА ТУЛИЙ направо ми късаше нервите. От няколко пресечки не бях срещал никого, освен облечени в черно мюсюлманки, които никога не вдигаха поглед, и тумби млади азиатци, които пък ме зяпаха нагло — реших, че не е разумно да търся помощ и от едните, и от другите.
Тъкмо когато в мен започна да се надига лека, но съвсем осезаема паника, калдъръмената улица се вля в малко по-широк павиран път с магазинчета. И тази улица изглеждаше ужасно безлюдна за това време на деня, но аз видях на ъгъла малка бакалия и от гърдите ми се откърти въздишка. Тръгнах право натам, решен да се сдобия с нещо студено за пиене и с упътване как да стигна до метрото.
Щом отворих вратата, иззвъня звънец и ми кимна бузест азиатец с мустаци като на Гручо Маркс. Отвърнах му с усмивка и казах „Добър ден“, с което май го пообърках. Магазинът беше дълъг и тесен, само с една пътека между рафтовете, но в него имаше каквото си поискаш, като се почне от шоколадчета и се стигне до консервирана супа. Върху една от стените имаше поставка за вестници, на която се мяркаха и няколко заглавия на английски. Насред помещението имаше рафт с купчина очукани кутийки за видеокасети, под надписите, струва ми се, на хинди се мъдреха актьори и актриси в ярки шарени сари. В дъното на бакалията мярнах и хладилник — беше до вход с мънистена завеса, която вероятно водеше към жилището на съдържателя. Насочих се право към бръмчащата хладилна витрина — казах си, че магазинерът ще бъде по-отзивчив с човек, който вече си е купил нещо.
Хладилникът беше пълен най-вече с кока-кола, обикновена и диетична, която — виж ти, виж ти! — не беше чак толкова студена, но на най-долния рафт съгледах наред с другото и няколко бутилки „Снапъл“. Приклекнах, за да си избера от различните плодови сокове на фирма „Плодутопия“ (не можаха ли да измислят нещо по-оригинално?), когато усетих, че някой ме наблюдава. Вдигнах поглед от етикет, на който пишеше „Плодов сок Страст“, и съзрях две черни очи, които ме оглеждаха от глава до пети. Бяха на чудно хубаво момиченце, беше на около четири години и вероятно бе дъщеря на собственика. Имаше дълга лъскава коса и бе облечена в съвсем неуместна тенис фланелка, на която пишеше „Добрите момичета отиват в рая, лошите — в Лондон“ и която й стигаше чак до под коленете. Усмихнах й се и й махнах с ръка, а в отговор тя прихна, но после се смути и се опита да се скрие зад завесата.
Двоумях се кое да взема: манго меланома или грейпфрут гаргарона (може и да не съм съвсем точен в имената), затова вдигнах двете бутилки, така че да ги види и малката приятелка и да ми помогне да избера. Тя явно погледна много сериозно на своите задължения, защото се взря внимателно в двата етикета тъкмо когато звънецът на вратата иззвъня. Не му обърнах внимание, докато не забелязах, че момиченцето вдига очи от бутилките и поглежда някъде зад рамото ми. Усмивката му в миг помръкна, а очите му се разшириха от ужас. Извърнах се към входа на магазина да видя какво е привлякло вниманието на детето и усетих как ме побиват ледени тръпки, но не от студената бутилка в ръката ми.
Двама бели хулигани се бяха нахвърлили на собственика, който изглеждаше много уплашен. Единият бе скинар като по учебник: нисък, набит, с късо подстригана коса и уши като зелеви листа. Бе облечен в черни дънки, черна тениска и франкенщайнки. Другият бе по-висок и слаб, с дълга рядка коса и едва набола проскубана брада. Беше с прекалено голямо кожено яке и държеше нещо лъскаво. Скинарът се надвеси над щанда и сграбчи собственика за яката. Шляпна го два пъти през лицето — не много силно, но все пак достатъчно, та да чуя плющенето на плът о плът. Крещеше нещо на дребничкия човечец, ала говореше с кокни акцент и не го разбрах. Онзи келеш с коженото яке се озърташе нервно ту към щанда, ту към улицата. Никой от двамата не ме бе забелязал.