Скинарът се кикотеше с цяло гърло, псуваше и блъскаше собственика: стори ми се, че го нарича „шибан дебелак“, което ми се видя съвсем безсмислено. Приятелчето му се подсмихваше, но си мълчеше. Забелязах как оглежда отново улицата, после и той отиде зад щанда.
Държеше сгъваем нож.
— Майната ти, лайнар такъв, майната ти! — прошепнах едва чуто нещо възвишено от този род.
Има моменти в живота, когато не мислиш, направо действаш. Някои от тези моменти са добри, други лоши.
Разхождаш си се с колата, подпяваш заедно с Брус Спрингстийн „Две сърца“ и докато се усетиш, си подминал знака „Стоп“: лошо.
Виждаш на опашката пред касата в супермаркета бабка, която си е взела само един хляб, и решаваш да я пуснеш да те пререди: добре (докато тя не извади от портмонето си някой от онези рекламни талони, дето хората изрязват от вестниците, за да им направят срещу тях намаление в цената, и талонът се окаже с изтекъл срок).
Запознават те на някой купон с хубава, умна, млада жена и още преди да си я погледнал в очите, се хвърляш да й мачкаш гърдите: така оплескваш всичко.
И този път не му мислих много-много.
Изправих се и с две великански крачки се озовах в предната част на бакалията — от гърлото ми се изтръгна дивашки атавистичен крясък.
Запокитих с все сила първата от двете бутилки сок.
Видях как се завъртя вихрено — розовата течност направо грееше на луминесцентната светлина. (Какво ли все пак слагат вътре?) Видях как двете хулиганчета се извръщат към мен — ликуването върху мутрите им бе изместено от изненада.
Бутилката фрасна скинара право по носа и стана на парчета. Розовата течност се плисна на вълна по витрината на бакалията, а скинарът пусна собственика и се свлече на пода.
Келешът с коженото яке вече прескачаше щанда, когато метнах и втората бутилка. Онова вътре в нея беше кафеникаво и не забелязах да грее на светлината. Хлапакът бе на две крачки от вратата, когато бутилката го халоса по гърба и той изхвърча като тапа на улицата. Чух как стъклото се чупи, но не разбрах от удара с какво — дали с гърба на момчето или с паважа.
Изтичах по пътеката между рафтовете в предната част на магазина. Видях, че собственикът е коленичил зад щанда, но май му нямаше нищо, просто беше смазан от уплаха. Скинарът се гърчеше на пода и стенеше, бе похлупил длани върху окървавеното си лице. Между пръстите му от бузите се подаваха парчетии стъкло. Излязох на улицата, но от хлапето с якето нямаше и следа. Видях на тротоара счупената бутилка, но ако бе уцелила хулиганчето, то сега щеше да се гърчи от болка. Жалко!
Върнах се в бакалията. Собственикът се бе поокопитил. Беше излязъл пред щанда и стоеше, вдигнал над главата си бухалка за крикет — готвеше се да я стовари върху скинара. Погледна ме и видях въпроса в очите му.
— Давай, шефе, не му мисли толкова! — насърчих го аз. — И да се прицелиш добре! Няма да кажа на никого.
Дребничкият мъж вдигна още по-нависоко бухалката, но така и не успя да удари онзи кретен. От задната част на бакалията дотича жена, която бе прегърнала момиченцето и плачеше, и нареждаше на неразбираем за мен език. Собственикът също се разплака, запокити бухалката и притисна до себе си жена си и детето.
Погледнах скинара: всичко бе плувнало в плодов сок и кръв. Видях стоманените върхове на обущата му. Взрях се в черната му тениска, на нея със сребърни букви пишеше УЛТИМА ТУЛИЙ.
Отстъпих назад и го изритах с все сила по ташаците.
Мен ако питате, чуха крясъка му чак на булевард Сънсет в Лос Анджелис.
Зад мен блесна светкавица. В рамката на отворената врата стоеше Кинг, който държеше фотоапарат.
— Блестящо! — рече ми с километрова усмивка върху лицето си, без да спира да снима. — Блестящо!
4.
„КЪЛБОТО СЕ РАЗПЛИТА! НАШИЯТ ГЕРОЙ ОТБЛИЗО!!!“, гласеше огромното заглавие върху първа страница на вестника с разголените сладурани. Нямах нищо против седемдесет и двата пункта шрифт, но третият удивителен знак ми се стори прекален. Върху почти цялата останала страница се кипреше една от снимките на Кинг, на която стоях над проснатия на земята скинар — да ви призная, изглеждах страхотно. (Въпреки че, както се досещате, това не бе снимката, на която изритвам онзи калтак между краката). Другият „гвоздей“ във вестника беше снимката на някакъв второстепенен член на кралското семейство, който според клюката смятал да си смени пола.