Всъщност на следващия ден първите страници на почти всички вестници бяха посветени на мен, макар че се мъдрех в долната половина на всички по-сериозни издания без „Таймс“. Само „Гардиан“ не бе поместил снимката на Кинг, така че той сега сигурно потриваше доволно ръце. Колкото до Мер и неговите момчета от „Връзки с обществеността“, не се бе наложило те да си помръднат и пръста, за да организират рекламната кампания. Онези мухльовци от медиите се надпреварваха да си пълнят изданията и програмите с мен. След патилата ми в магазина тъпотията с Джак Изкормвача, която бяхме скалъпили предната сутрин, беше запратена в коша — загубата не беше голяма! Мер го каза най-добре: „За какво са ни притрябвали разни рекламни дивотии, след като разполагаме с истински герой?“.
Беше ми на устата да му напомня, че си вади хляба с „рекламните дивотии“, но после реших, че е излишно да разлайвам кучетата и така нататък.
Да ви призная, и „герой“ ми се виждаше малко преувеличено, но вестниците представяха нещата именно в такава светлина, а онези типове в сателитната телевизия само това и чакаха — умираха си от щастие, получиха едва ли не оргазъм, че им се е открила такава златна възможност. Шефовете, които само се бяха ръкували с мен и бяха побързали да се изпокрият в миша дупка, отново се появиха в цялата си прелест. Мер ме преведе покрай редичката ухилени лица, но така и не запомних нито едно от тях. Всички началници си приличат като две капки вода: всички до един са любезни и незабележими и въпреки раздутите си заплати могат да се мерят по ум с касиерките в супермаркетите.
Над мен застрашително бе надвиснал цял ден на интервюта и снимки на клипове, а Мер и пасмината му вече се бяха запретнали да преработват рекламната кампания на „Кълбо от огън“, за да се възползват максимално от новопридобитата ми слава. Цяла сутрин щях да обикалям от студио на студио, за да се появя в сутрешните блокове едва ли не на всички телевизионни канали. Открай време мразя бози от рода на „Добро утро, Америка“ и „Днес“ с тяхната престорена сутрешна бодрост — така де, кой кретен иска да е в добро настроение в седем сутринта? — и не бях изненадан, когато научих, че британските вариации на темата са същият боклук. Първо участвах в програма, водена от мъж и жена, които не бяха женени, но се държаха така, сякаш са, докато звездите във втората програма бяха женени, но се държаха така, сякаш не са. Трети сутрешен блок се водеше от цял взвод телевизионни знаменитости, така че нямаше как да са женени, освен ако не бяха от мормонска Юта. Докато бяха в ефир, и те като другите бяха толкова весели и жизнени, че чак да ти се повдигне, но по време на почивките си съскаха като израелци и палестинци.
И всички, естествено, се надпреварваха да ме питат за премеждието в Ийст Ейд, но за късмет рекламната машина в телевизия „Стар“ ме бе подковала как на бърза ръка да насочвам вниманието към по-важни неща, например към това да показваме клипове от „Кълбо от огън“. Да ви призная, интервютата на живо никога не са били моята стихия, но когато „Кълбо от огън“ тръгна в Щатите, вече бях правил подобен тур за овации из медиите и знаех как да отбивам номера. Освен това бях наизустил краткото описание какво точно се случило в бакалията и не се налагаше да се отклонявам кой знае колко от сценария, за да отговарям на въпросите, които, общо взето, си бяха все слагачески.
Никой не отвори и думица за Ултима Тулий.
Аз, разбира се, не бях изненадан. В материалчето на Мер и на неговите момчета от „Връзки с обществеността“ се казваше, че съм предотвратил грабеж, каквато всъщност беше версията и на сутрешните вестници. Същото се повтаряше и в официалното изявление на полицията, откъдето ме поздравяваха най-вече, че макар и чужденец, съм бил проявил гражданска отговорност. Че съм се държал като дързък янки. Или май беше сърцат?
Аз обаче не бях сигурен, че всичко е чак толкова просто.
Първите полицаи, дошли на местопрестъплението, бяха от патрула, който дежуреше в квартала. Взеха показания и повикаха линейка за скинара, но младата полицайка, която разпита мен, направо си глътна езика, когато Кинг й каза кой всъщност съм, и начаса побърза да извика по радиостанцията някой шеф. Не бе чувала за мен — „Мразя кримките — обясни ми тя, — съшити са с бели конци, да си умреш от смях“ — но след като узна за статута ми на звезда, започна да се държи както подобава, тоест, предпазливо, и да ме гледа с блеснали очи. Дори ме помоли за автограф, който драснах върху бележника й, макар че се вторачи с почти неприкрито стъписване в името ми.