— Както всъщност и беше — прекъснах го аз.
— Е, не сме сигурни в това, нали? Ако в показанията си предадете онова, което наистина сте чули, а не каквото са ви подсказали, че вероятно са казали злодеите, може би ще предотвратим по-сериозни размирици.
Ченгето ме погледна с очакване. Май беше прав, но пак имаше нещо, което ме смущаваше — всъщност защо да увъртам, притесняваше ме тази безочлива нечестност. Ала това тук беше негова територия и кой бях аз, че да му казвам кое е право и кое — криво, и как да поддържа реда?
— Ултима Тулий — рекох накрая.
Мъжът вдигна вежди, а тежката му челюст падна като парен чук.
— Моля?
— Ултима Тулий — повторих аз. — Какво означава това?
— Къде сте го видели?
Направих кисела физиономия и кимнах към скинара, когото тъкмо отвеждаха. Под кръвта върху фланелката му още се четяха буквите.
— А, да — каза Карлинг.
— Видях го и по стените в района. А също върху една тухла, която някой метна през прозореца на един ресторант и тупна насред масата точно когато обядвах.
— Това е лозунгът, който са си присвоили някои от местните хулигани. Доколкото знам, е свързано с нещо като Деня на Страшния съд. С апокалипсиса. Нали знаете, краят на хилядолетието и други бабини деветини от този род. Лозунгът е част от онова, което вече ви обясних. Тъкмо за това вашето съдействие е толкова важно. Ще ви бъдем много признателни, ако ни помогнете.
Ченгето пак ме погледна изчаквателно. И аз не знам: ако не броим брадичката, ми изглаждаше разбран човек. Доколкото може да бъде разбран един полицай.
— Ами да, чух „дебелак“.
— Благодаря ви, господин Бърнс — рече Карлинг и понечи да си тръгне.
— Ей! — повиках го аз. Той се обърна. — Наистина ли наричате тези копелдаци „злодеи“? Или го казахте на майтап?
— Повярвайте, господин Бърнс, те наистина са злодеи.
Кимнах и аха да го питам още нещо, но довтасаха Мер и неговите приятелчета, журналистите, та нямах тази възможност.
Дадох още едно интервю на живо за обедната програма на Би Би Си и накрая ме пуснаха в почивка. Предпочитах компанията на Джун, но Мер настоя да ме придружава из града чак до вечерта. И понеже го направи на голям въпрос, нямаше как да му откажа. Мер се оказа ужасен досадник и мърморко и направо ми лазеше по нервите. Попита ме имам ли някакви предпочитания за обяда, а аз само това и чаках, за да си намеря повод и да се измъкна.
— Знаеш ли, бих могъл час-два да се поразходя и сам — рекох му. — Колкото да си проветря главата.
— Да де, но програмата за следобед е много натоварена — предупреди ме Мер.
Изглеждаше ужасен.
— Страхотно! — успокоих го аз. — Но все пак ми се ще да се поразтъпча. И да си почина малко.
Мер явно не знаеше какво да каже. Определено не искаше да ме изпуска от очи, но не можеше да си позволи и да ме обиди.
— Кога е следващият гастрол? — поинтересувах се аз.
Той отвори електронния си бележник.
— В два имаме интервю за „Обзървър“. Чак в Клъркънуел.
— Добре — рекох аз, възползвал се от прерогативите си на звезда, — кажи им, че ще бъда там в… — погледнах си часовника, наближаваше един часът, — в три.
— Но къде ще ходиш дотогава? В този квартал няма какво толкова да правиш.
Говореше точно като майка ми.
— Ще хвана такси. Голямо момче съм. Просто ще се поразходя. Ще хапна нещо. Сандвич. Пица.
Мер ме погледна възмутено. Но от немай-къде склони (не че имаше избор) и се разбрахме да се срещнем за интервюто в редакцията на вестника. Докато вървях по пътя — да ви призная, нямах никаква представа накъде води той — усетих, че Мер ме наблюдава. След около половин пресечка се обърнах: така си и знаех, той не беше и помръднал. Още стърчеше пред студиото на Би Би Си и ме зяпаше. Махнах му и дори се усмихнах. Мер понадигна ръка и също ми махна, но някак вяло. Имаше вид на човек, на когото му се плаче, а аз се чувствах като малко момче в първия си учебен ден.