Не се обърнах повече, докато не бях сигурен, че Мер вече не се вижда.
Той се оказа прав за квартала: пълна скръб! Известно време се разхождах, наслаждавайки се на спокойствието, но наоколо нямаше нищо друго, освен безлики административни сгради, повечето от които явно бяха на Би Би Си, а и стомахът ми вече се обаждаше. Натъкнах се на спирка на метрото и разгледах картата. Видях, че, общо взето, съм близо до Кенсингтън, който извика в съзнанието ми положителен спомен, затова и се метнах на първия влак за тамошната Хай стрийт.
Лондонското метро свети от чистота. За разлика от метрото в Лос Анджелис, което тепърва предстои да се разраства, стига навсякъде, за разлика пък от още по-голямото нюйоркско метро дори е приятно да се возиш в него. С тапицираните седалки, работещите врати и осветление и вагони, по които не се виждат драсканици и графити, то всъщност изобщо не се вмества в американската представа за метро. Дори картите са лесни за разчитане, сигурен знак, че не ги е съставял никой, работил някога в американския обществен транспорт.
Когато излязох на улицата, Кенсингтън изобщо не ми се стори познат, но бях търсил именно такова място: лъскави магазини и кафенета и колкото щеш заведения, където да хапнеш. Но повечето изглеждаха прекалено тежкарски и не ми се влизаше в тях. Мер вече ми бе казал, че довечера телевизията дава в моя чест пищен прием, та не исках още отсега да се тъпча.
Влязох в едно заведение, което ми се видя доста чисто, и си поръчах сандвич с пуйка и кока-кола. Забелязах какво са ми пробутали чак когато седнах на една от масите и отхапах от сандвича.
Наистина беше с пуйка.
В буквалния смисъл на думата.
Два тънички като хартия резена пуйка върху намазана с масло филийка хляб. И толкоз.
А кока-колата беше топла.
Колкото и малко да пътувам по света, знам, че американците се славят като големи мърморковци, озоват ли се някъде в чужбина. Не съм от хората, които все се оплакват, но това, дето ми го бяха пробутали, беше в сравнение с американския сандвич абсолютно същото, каквото е лондонското метро спрямо подземната железница в Ню Йорк. Само че, както се досещате, с обратен знак.
Господинът зад щанда, който приличаше на грък, но говореше със славянски акцент, бе искрено изумен от жалбата ми, да не говорим пък, че не си помръдна и пръста да направи нещо: беше ми дал точно каквото съм си поръчал и по-важно, беше си получил парите за това. Имаше щастливия вид на човек, в чийто джоб подрънкват парите на клиента. Впуснах се да му обяснявам историята и философията на сандвича: маруля, доматче, кашкавал, майонеза, та дори и краставица, ако си в някое по-екзотично кътче на земята, това обаче изобщо не го развесели.
— Плюс маруля и домати — изръмжа човекът.
— А майонеза? — поинтересувах се аз.
— Плюс майонеза!
Никак не ми беше приятно да питам, но:
— Кашкавал? — престраших се аз.
— Няма.
Трябваше да се разделя с още четирийсет пенса за екстрите, затова пък не ми взеха пари за, общо взето, чистата чаша, пълна с лед и газирана вода. Понечих да обясня и че не съм искал масло върху сандвича, но вече нямах нерви. Реших следващия път просто да ида в „Макдоналдс“, където, предполагах, нямаше да ми мажат масло по сусамената кифличка, преди да я топнат в някой от специалните си сосове.
Тъкмо бях преполовил сандвича и прелиствах жълтия вестник, който някой бе оставил на масата, когато срещу мен седна мъжът. Кафенето беше малко, нямаше свободни маси, така че почти не обърнах внимание на появата му. Така де, в крайни случаи съм готов и да бъда общителен. Дори не го погледнах, само прегънах вестника на две, за да му направя място на масата.
Мина половин минута, докато усетя, че онзи се е вторачил в мен.
Славата си има много прекрасни страни: парите, обожанието, парите, това, че не чакаш на опашка, за да влезеш в някой ресторант, парите. Но тя винаги си има и цена.
Когато младежкият ми успех се превърна в сладък спомен и аз изпаднах в немилост, направо съм крещял от яд, ако чуех някой актьор или знаменитост да се вайка какви мъки и страдания му навличала славата и как бил непрекъснато в центъра на вниманието, и други празни дрънканици от този род. Повечето лъжат като дърти цигани. Освен ако не си абсолютна мегазвезда — а във всеки конкретен период тези мегазвезди се броят на пръстите на едната ръка — можеш да си актьор и стига да искаш, да си живееш съвсем нормално, като всички останали.
Но повечето не искат.