Откакто започнаха да излъчват в Щатите сериите на „Кълбо от огън“ се случва да ме познаят в супермаркета и да ми поискат автограф, но това не е чак толкова неприятно. Мога дори да си затворя очите за обидите, които от дъжд на вятър получавам от някой тиквеник с къса пишка, решил да се прави на велик пред приятелите си. Това си влиза в играта.
Понякога обаче се натъкваш и на хора, които ти изкарват ангелите.
Като този тип срещу мен на масата. Личеше му по очите.
Стори ми се странно, че ме е познал, защото „Кълбо от огън“ още не беше тръгнал по телевизията, но от два дена, между онази измишльотина с Джак Изкормвача и осуетения грабеж, физиономията ми красеше всички вестници и телевизионни станции, така че не би трябвало да се изненадвам.
Мъжът не беше едър, ала имаше някакво странно излъчване, като на Антъни Пъркинс, което долавяш от сто километра. В началото се стреснах от бръснатата глава и вежди. Веднага го помислих за скинар, но мъжът беше азиатец — вероятно индиец, така че надали се числеше към скинарите. Изглеждаше млад, но върви, че го разбери на колко години е с тази бръсната глава — можеше да е и на двайсет, и на трийсет и пет.
Друго, което ми изкара ангелите, бе, че се беше надупчил навсякъде по тялото. Същински дивак, честен кръст! От и около ушите му висяха какви ли не дрънкулки: няколко усукани златни халки и дебели дървени обици. Върху лявата му ноздра се мъдреше златно топче, а в края на дясната му вежда имаше безопасна игла. Беше от хората, която нормален човек не може да гледа, без да възкликне: „Ама че гъз!“.
Опитах План А: усмивка, кимване, намигане в стил Мел Гибсън и хайде пак назад към обяда.
Онзи кретен продължи да ме зяпа като невидял. По дяволите Мел Гибсън.
План Б: благ израз, демек „Как сте? Радвам се да ви видя“.
Мъжът прокара език по напуканите си устни. И езикът му беше продупчен — върху него проблясваше мъничко златно топче.
Погледнах към другите маси, но никой не ни обръщаше внимание, ако не броим една възрастна лелка, която ядеше печен картоф. Беше зяпнала веждата на келеша срещу мен и се бе свъсила.
Опитах пак да приложа първоначалната си тактика: да се правя, че не го забелязвам, но къде ти! Не ме свърташе.
— Някакъв проблем ли има, мой човек? — не издържах накрая.
— Вие сте господин Мартин Бърнс — оповести онзи.
Говореше с едва доловим индийски акцент, но може би просто съскаше заради джаджата върху езика си.
— Точно така.
— Сутринта ви видях по телевизията и във вестниците.
— Да, тежък ден — потвърдих аз.
Лицето му бе непроницаемо, не можех да разбера нищичко по израза му.
— Онова, което сте направили, е много достойно, много смело — каза мъжът.
Аз въздъхнах и се поотпуснах.
— Благодаря — рекох му. — Просто сторих онова, което според мен бях длъжен да направя.
— А защо не го правите и сега? — поинтересува се непознатият.
Пак застанах като на тръни.
— В какъв смисъл?
— Появявате се по телевизията, говорите по радиото. Защо не споменавате Тулий? Защо не се възползвате от възможността, за да предадете посланието, да предупредите всички? Трябва да направите това.
— Нямам представа за какво говорите — изхриптях аз.
— Ултима Тулий, това е краят на всички неща, господин Бърнс. Надявам се да го съзнавате. Знаете що за стока са те и до какво се домогват и въпреки това си мълчите за заплахата, която представляват. Така ставате съучастник в ужасите им.
— Не разбирам за какво ми говорите — повторих аз, но усетих как наплесканата с масло пуйка се опитва да хвръкне в стомаха ми.
Гологлавият индиец се изправи. Беше само по тънка фланелка, която се опъна по гърдите му. И те бяха надупчени целите: виждах през памучния плат какви ли не протуберанси.
— Ултима Тулий ще ни унищожи всички — изкрещя мъжът. — Не бива да си мълчите, трябва да говорите какво ни готвят. Направете го със същата ярост, както те. Може и да не се появи друга такава възможност.
Сега вече всички в кафенето ни гледаха. Мъжът стовари длани върху масата, при което чашата с газираната вода падна на пода и се счупи.
— Смърт на Ултима Тулий! — извика с цяло гърло непознатият.
Сетне запя на език, който не разбирах.
Славянинът зад щанда се завтече към нас с крясъците: „Вън! Вън оттук!“. Заблъска онзи откаченяк и за моя изненада го изтика без особено затруднение през вратата. Азиатецът продължи да вика и се опита да се върне в кафенето, но собственикът пак го затика. Видях как маха на двамата полицаи, които минаваха по отсрещния тротоар. Ненормалникът явно също ги бе забелязал, защото тутакси хукна в обратната посока.