— Тук, в сградата. Слушай, Джун, имате ли тук библиотека?
— В сградата ли си? — изненада се тя.
— Някъде на петия етаж. Успях за малко да се отскубна от Мер.
— Ясно — рече Джун и сниши тон. — А, ето го, влиза.
— Можеш ли да дойдеш при мен?
— Ама разбира се! Къде си?
— И аз не знам… Я чакай. — Жената, чийто телефон си бях присвоил, се върна на бюрото. Погледна ме с блеснали очи и не беше луда, значи знаеше кой съм. — Как се казвате? — попитах я аз.
— Аманда. Джоунс.
— На бюрото на Аманда Джоунс — обясних на Джун.
— Коя Аманда? — рече тя.
— Коя ли? Нямам представа. Откъде да знам!
— Добре де, при тънката или при дебелата Аманда?
Огледах жената от глава до пети. Съвсем се стъписах. Притесних се да се объркам нещо.
— Ами…
— Тънката Аманда — каза Аманда.
Не беше особено щастлива.
— Тънката Аманда — закимах бързо-бързо. — Много тънката Аманда. Мен ако питаш, килце-две няма да й се отразят зле.
— Идвам веднага — обеща Джун.
Когато затваряше, още се смееше.
За късмет тънката Аманда се оказа дебелокожа и начаса се утеши с автографа и чаровната ми усмивка. За още по-голям късмет Джун дойде бързо и ме отърва от по-нататъшни притеснения.
— Имаме заедно с няколко вестника обща библиотека — обясни ми Джун, докато се качвахме на асансьора. — И те са собственост на същата компания.
— Всичко е нейна собственост, нали така — пошегувах се аз.
— Днес добре ли се позабавлява? — поинтересува се жената.
— Божичко, рекламата е нещо, което човек търпи, а не се забавлява с него — отвърнах аз.
— Сигурно — кимна тя.
Беше толкова мила, говореше толкова спокойно и благо, та почти забравих, че и тя е от отдел „Връзки с обществеността“. По едно време ми мина през ума, че може и да се е обидила.
— Въпреки това без рекламата бизнесът ще умре — подхванах аз, разчитайки на актьорския си инстинкт да съм убедителен.
Джун се хвана.
Никога досега не бях виждал такава библиотека. Низ кутийки от стъкло и стомана с бюра и компютри върху тях. Напомняше ми декора на един научнофантастичен филм от началото на седемдесетте години — в него се разказваше как компютрите били превзели света. Говореха с гласа на Орсън Уелс. Тъжна работа!
— Къде са книгите? — попитах аз.
Посрещна ни симпатичен дребосък с къдрава черна коса и вчерашна брада.
— Здравей, Рафиъл! — провикна се Джун.
— Здрасти, Джун, какво ново, старо? — отвърна той.
Веднага долових нюйоркския му акцент.
— Северноамериканец! — вдигнах радостно ръце.
— Точно така — потвърди мъжът. — Добре дошъл при нас, млад гений! Нали така ти викаха?
— Изостанал си с десет години.
— Вярно си е, времето лети. Казваш се Марти Бърнс, нали? — попита ме той и се взря по-внимателно в мен.
Обясних на Рафиъл, който според мен бе влюбен до уши в нашата Джун, че търся някакви данни за Ултима Тулий.
— Май беше някаква крайнодясна организация, нали? — поинтересува се човекът. — От рода на Бригада 18?
— Раф знае всичко и всички — намеси се и Джун.
Дали влюбеността не беше споделена? Все пак според мен мъжът беше малко нисичък за Джун.
— Подробности не знам, но явно наистина е някаква скинарска организация. Информацията ми се изчерпва с това.
— Е, напоследък скинарите нещо са кротнали — отбеляза библиотекарят. — За разлика от едно време крайнодесните вече не карат през просото, пипат по-изтънчено. Но за черната работа пак прибягват до услугите на скинарите.
— Разкажи ми нещо повече.
— Да, чух за случилото се. Добре си се справил. Но както вече ти обясних, днешните фашисти и нацисти пипат по-предпазливо. Много кибер грамотни са. Но все пак дай да видим какво ще открием.
Рафиъл ни заведе при компютъра и натисна копчето за търсене. Видях как набира на клавиатурата „Ултима Тулий“ и докато чакаше резултатите, аз забарабаних с пръсти по писалището.
— Тази база данни е обща за всички големи сериозни вестници. Ако през последните три години в тях е пишело нещо за „Ултима Тулий“ веднага ще разберем.
Машината бипна и библиотекарят щракна няколко пъти мишката. Върху екрана изникна списък с пет-шест източника.
— Не е много — каза Рафиъл. — Искаш ли да хвърлиш едно око?