— Пахелбел. Каноникът.
— Да — викнах аз. — Точно така. Пахелбел.
— Ако ни притиснат, мисля, че ще стане. Можеш ли да разкажеш и някаква история?
— Хммм — изхъмках аз. — Всъщност не го понасям.
Накрая най-близкото до класиката, за което се сетих, беше „Рапсодия в синьо“ на Гершуин. Освен ако не решите да причислите към класиката и темата на Енио Мориконе към „Добрия, Лошия и Грозния“. Мер не я причисли.
Още от сутринта беше сигурен, че след като видят моя списък, от Би Би Си ще звъннат да отменят участието ми, и дори докато пътувахме към студиото, където щеше да бъде записът, той току поглеждаше притеснено клетъчния телефон, който стискаше в мъртва хватка, сякаш чакаше да се обади губернаторът, за да съобщи, че екзекуцията все пак ще се състои. Чак ми домъчня за него, докато оглеждах отново списъка и си мислех какво ли да разкажа за парчетата: „Проклет Мисисипи“, „Ритници“, „Най-сетне любов“, „Гимназиален рокендрол“. (Мер най-категорично отказа да включа и песен на Бари Уайт; какво безсърдечно неуважение към Моржа на любовта! Той обаче не искаше да склони, и туйто.) Всъщност кой ли, дявол го взел, слуша днес радио?
Подранихме в студиото и бяхме отведени във ВИП залата — хич не ми се мисли къде водят не-ВИП гостите, сигурно в нещо като концлагера Дахау — където ни почерпиха горчиво кафе и стари сладки. Водещата на „Дискове на безлюден остров“ надзърна за миг в помещението и ни махна, но си тръгна още преди да съм преглътнал трохите от сладките. Не обръщах внимание на новините на живо, препредавани по малки, вградени в тавана високоговорители, докато не чух как телефонът на Мер пада на пода. Вдигнах очи от бележките си и го видях, че се е вторачил във високоговорителите. И аз погледнах натам.
Нямаше нищо за гледане — е, онези приятелчета от Би Би Си можеха да си боядисват по-честичко таваните — затова пък репортерът беше добър. Много бързо в съзнанието ми изникна ясна картина. Чудото на радиото.
В Източен Лондон било извършено чудовищно престъпление. Били убити азиатец, собственик на магазин, и семейството му: жена му и четирите му деца на възраст от четири до дванайсет години.
Репортерът подчерта, че трагедията се е разиграла в същия магазин, където предния ден американската телевизионна звезда Марти Бърнс бил предотвратил грабеж и насилие. Полицията търсела евентуална връзка между двата случая.
Така и не успях да разкажа историята си за „Гимназиален рокендрол“. И по-добре: в нея имаше много голотии и безпричинно насилие.
5.
Разкрещят ли ти се онези от „Връзки с обществеността“, значи наистина си сгазил лука.
На следващата сутрин Мер беше морав от яд. Другите момчета с тирантите бяха неутешими. Единият просто седеше със скръстени на гърдите си ръце на въртящия се стол и се клатушкаше напред-назад досущ немирен хлапак, вторият направо си скубеше къдравата коса.
Дори Джун изглеждаше разстроена.
— Не, не, не, не! — пищеше Мер. — Не може да бъде! Невъзможно!
— Какво по-точно ми казваш? — престраших се да попитам.
Но той определено не беше в настроение.
Изправена пред неопровержимите факти, полицията от немай-къде бе признала, че палежът и убийствата в магазина за хранителни стоки от предния ден са извършени от расови подбуди. Това признание бе отприщило цял низ от други събития, достигнали връхната си точка в малките часове на нощта, когато неколцина млади азиатци се бяха сбили на улицата със свои бели връстници. Сред неизбежните призиви за спокойствие, отправени от различни хлевоусти политици и водачи на общности, се чу и съобщението, че на другия ден ще има протестно шествие в Ийст Енд покрай опожарения магазин, организирано от антирасистка коалиция. Направих грешката да спомена пред Мер, че смятам да отида на демонстрацията.
— Не може, не може, не може, не може! — заповтаря той отново като курдисан.
— Може, и още как! — възразих аз и си казах да не забравям, ако пак ме поканят в „Дискове на безлюдния остров“, да добавя и „Вземи си патлака, Ани“.
— Марти! Само това оставаше — да те видят и на демонстрацията. Направо сме затрупани от въпроси какво всъщност се е случило завчера в онази бакалия.
— И защо се притесняваш? Нямам нищо против да обясня.
— Така ли? Я ми кажи в такъв случай, господин Бърнс: за какво според теб са намеквали нападателите, когато са наричали собственика на магазина „шибан дебелак“?