— Ти пък откъде знаеш за това? — попитах аз.
— Разбирам си от работата — отвърна Мер и да ви призная, взех, че му повярвах. — И то не само аз, но и онези непрокопсаници от жълтата преса, които няма начин да не се доберат до същата информация.
— Ченгетата ме помолиха да казвам това — обясних аз. — Само дето не паднаха на колене.
— Не се и съмнявам. Сега обаче полицията едва ли ще потвърди с особено желание твоята версия за случилото се, а обществеността вероятно изобщо няма да те разбере. Появата ти на това шествие само ще породи нови въпроси и ще създаде шумотевица, която няма да е от полза и за нас, а и за теб.
— Пък аз си мислех, че не съществува лоша реклама — отбелязах.
— Иди ги разправяй тия на принц Чарлс — намеси се скубачът на коса.
— Вече има реакция, и то не от най-благоприятните — допълни Мер и ми подаде сгънат вестник. — Нямахме намерение да ти го показваме, но така поне ще получиш представа какво ни готвят, как пипа нашата жълта преса. Ако не вземем мерки да те покажем в по-благоприятна светлина, тази помия ще се плисне от двайсет и трета направо на първа страница.
— Ох, да му се не види! — изругах аз, познал на мига снимката: „Гърне с мед“.
Вестникът бе поместил размазан кадър от един филм, в който се бях снимал в най-тежките дни от кариерата си, когато се бях насочил към дъното, всъщност какво ти дъно, право към размекнатия център на земята. Беше от най-долнопробните софт порнофилми, казваше се „Гърне с мед“ и в него изпълнявах ролята на друсано надървено бивше ченге. Направих го от немай-къде, защото бях закъсал страхотно за пари — ако не ме лъже паметта, май ме притискаха за неплатени сметки — но снимките продължиха само някакви си пет дни и накрая продуцентът за капак взе, че ме преметна и ме мота сума ти време с хонорара. Та във въпросния филм имаше сцена с минет (наистина беше софт порно) и както вероятно вече се досещате, жълтият вестник се бе докопал именно до тези кадри. Виждаше се как главата на някаква блондинка се рее над чатала ми, а аз гледам с нещо средно между див възторг и израза, който се появява върху лицето ти, ако си надушил смрадта на развалени яйца. Над снимката онези кретени бяха написали с ей такива букви „НАШИЯТ ГЕРОЙ?“.
(Да ви призная, „Гърне с мед“ вече години наред ми висеше като воденичен камък на врата, защото в него играел и — поне така твърдят хора, които разбират от тия работи — днес легендарният Ед Уд18: това било последното му участие в киното. Поклонниците на Уд така са се вкопчили в проклетото късче целулоид, толкова трогателно са го притиснали до гърдите си, че са повлекли и мен във въртопите на своя култ. Почти бях забравил Уд и сега припряно се опитах да си го спомня — бях го гледал само в „Денят на хищника“ и той бе останал в паметта ми като човек, който се е пропил безнадеждно и който има най-тъжните очи, каквито някога съм виждал.)
— Само по себе си това тук не е болка за умиране — отбеляза Мер. — Като знаем към каква публика се обръщаме и какъв сериал е „Кълбо от огън“, дори може би ще увеличи броя на зрителите. Но вестникът е пуснал снимката по друга причина.
— Нещо не разбирам — казах аз. — Тази дивотия тук е отпреди двайсет години и е блудкава като вода от миялна машина. Никой няма да обърне внимание.
— В страната Компроматия времето е спряло — намеси се Джун. — Няма значение дали нещо е станало преди двайсет години или преди двайсет минути. Всичко там се оплита в кълбо от клюки, гадости и известност, което е извън времето. Единственото, което ги интересува, е, че си им предоставил възможност да пуснат предизвикателна снимка. Дадеш ли им друга възможност, съвсем ще се развихрят.
— Дотук всичко върви по-добре от очакваното — каза Мер. — Не сме се и надявали да те рекламират толкова много. Сега всеки те знае по име и от тук нататък бихме могли да поработим за положителния ти имидж. Като цяло те смятат за герой. Само това оставаше — да излагаме на опасност онова, което вече сме постигнали.
— И според теб, ако ида утре на шествието, ще застраша постигнатото, така ли?
Мер почука с пръст върху снимката ми във вестника.
— Сигурен съм — рече той.
Пак погледнах Джун. Тя ми кимна решително и угрижено.
— Не знам — казах аз. — Сигурно трябва да помисля.
Отбих се в библиотеката, при американския си приятел Рафиъл, за да видя дали мога да измъкна още нещо, но него го нямаше. Седнах пред един от компютрите и заудрях по клавиатурата с надеждата да извикам някоя и друга база данни, но онази проклетия ми се разпищя и аз на бърза ръка бих отбой и се изнизах от кабинета.
18
Едуард Д. Ууд (1924 — 1978), американски режисьор, сценарист и актьор, смята се, че е създал едни от най-слабите филми. — Б.пр.