Какво заблуждение!
Онези приятелчета от сателитния канал, откупил правата на „Кълбо от огън“ за Обединеното кралство, ми бяха запазили апартамент в тежкарския „Савой“. Вечерното движение в центъра на Лондон беше убийствено, но аз помолих шофьора да мине по дългия път, за да поразгледам забележителностите. Тръгнахме да обикаляме скъпите улици в Челси и Кенсингтън, после из Найтбридж, тази Мека за паралиите, тръгнали на пазар. Докато минавахме покрай добрия стар „Хародс“, си спомних нещо, за което, да ви призная, не се бях срещал от години.
Беше по време на първото ми посещение в Лондон, когато бях на седемнайсет години, бях на върха на славата благодарение на „Солникови и Пиперкови“ и си разигравах коня — държах се направо отвратително! Вдигнах се в Европа ей така, само защото се притръшка тогавашното ми гадже, блондинка и пишман манекенка с коефициент на интелигентност, който се свеждаше до двуцифрено число, дори и да прибавите бомбастичната й гръдна обиколка. Та въпросното маце ме заряза някъде в района на Карнъби стрийт2 (във време, когато това име още означаваше нещо) заради един тип с черно поло — фолкпевец с дрезгав като шкурка глас, и аз се озовах в обятията на една италианка — преподаваше плетене на дантели, непрекъснато се друсаше с каквото й падне и имаше задник като сърце. Мен ако питате, във въпросната случка дейно участие май взе и пейотът3, та накрая се намерихме върху една от спалните, изложени в „Хародс“ — чукахме се като ненормални. Насъбраха се сума ти сеирджии, докато дойде охраната — никога дотогава не ми бяха ръкопляскали толкова много за изпълнение на живо. И досега недоумявам как не сме се озовали зад решетките, но май бутнахме на охраната малко от пейота (о, шейсетте години, какво блаженство!) и купихме спалнята. Сигурен съм, че никога не са я доставяли — най-малкото на мен — макар че и до ден-днешен пазя в кутия, която държа в гардероба в антрето, пъстрата дантелена кошничка за саксии, оплетена на ръка от моята шантава италианска изгора. Къде ли е тя сега?
Сантиметър по сантиметър напредвахме през задръстванията към средоточието на властта в Уестминстър. Дори накарах шофьора да спре, за да позяпам на воля сградата на парламента досущ някой окичен с фотоапарати турист от затънтен Блумингтън. Биг Бен и криволичещата Темза по залез-слънце представляваха призрачна гледка, която направо ме покърти. Колкото и величествени да бяха, високата часовникова кула и готическата сграда на парламента ми се сториха абсурдни и измислени като Замъка на Мара Пепеляшка в Дисниленд. Според мен такова е наследството ни от една култура, която вече цял век се крепи на картинки от филмите и телевизията: виждали сме всичко, като се почне от паметника на Вашингтон и се стигне до Тадж Махал, толкова много пъти, и то в най-различни менте контексти, та дори когато са истински, те ни се струват поредният декор или специални зрителни ефекти. Дори си мислим, че студията „Индъстриъл Лайт анд Маджик“ на Джордж Лукас е щяло да се справи по-добре. Ето докъде сме се докарали!
— А защо всъщност се казва Биг Бен4? — попитах аз шофьора.
— Нямам никаква представа — отвърна той. — Защото е голяма.
— Хм — измучах аз.
Наясно съм, че жителите на даден град обикновено знаят най-малко за историята му, но аз поне мога да кажа чие име носи Дисниленд.
Шофьорът ме попита дали искам да продължим обиколката, аз обаче изведнъж се почувствах капнал след затворничеството в самолета и си рекох, че май е за предпочитане да си намеря по-осведомен екскурзовод. Казах на човека да кара към хотела. Поизненадах се, че никой не е дошъл да ме посрещне — бързо свикваш с теб да се държат като със звезда, пък било то и доста помръкнала, както е в моя случай — затова пък ме чакаше страхотен апартамент със задължителната фруктиера полуизгнили плодове и бутилка възтопло шампанско. Дадох на пиколото бакшиш, който, ако се съди от реакцията му, си беше доста щедър, изхлузих си обувките и се проснах на леглото.
Върху нощното шкафче имаше дистанционно устройство за телевизора и аз го включих. Неизвестно защо открих само пет канала, освен хотелските, по които предлагаха порнофилми и информация за обслужването по стаите — по два даваха филмчета за градинарство. По друг канал двама дебеланковци играеха дартс, а пред камерата току се стрелкаше някакъв мазен тип в смокинг и с чара на човек, който приканя пред цирк хората да влязат на представлението. Докато онези двамата мятаха стреличките, той крещеше колкото му глас държи: „Начало на играта“ и обявяваше резултата. Така и не намерих сателитната станция, заради която бях прекосил океана, за да й дам едно рамо в рекламата на многосерийния филм, и отсъдих, че приемникът сигурно е повреден. Аха — да звънна на рецепцията и да им кажа да ми донесат работещ приемник, но се зазяпах по мятането на стрелички, което ми се видя интересно с онзи досадник, дето надничаше иззад едрия като канара мъжага. Въпреки това съм заспал още преди да разбера кой е победил.
4
Прочутата часовникова кула е наричана така по прякора на Бенджамин Хол, който през 1876 г. ръководи изграждането й. — Б.пр.