Според мен — не.
Усетих как на гръкляна ми засяда буца и се обърнах с гръб към входа на магазина. Изведнъж видях, че още държа цветята — стисках ги толкова силно, че бях прекършил повечето стебла. Хвърлих ги върху другите, с което си спечелих поредния подозрителен поглед на двама от ченгетата.
И точно тогава го забелязах.
Стоеше на отсрещния тротоар, малко по-встрани, на същото място, откъдето и аз бях оглеждал мястото на престъплението. Погледът ми беше привлечен най-напред от бръснатата му глава, но когато мъжът се поизвърна лекичко наляво, слънцето проблесна върху безопасната игла на веждата му.
Беше онзи ненормалник от кафенето със сандвичите. Азиатецът, който приличаше на игленик и който ми се бе разкрещял за Ултима Тулий.
— Ей! — казах аз, когато погледите ни се срещнаха. После извиках колкото ми глас държи: — Ей!
Човекът дори не се помръдна. Сетне притисна длани пред себе си, все едно се молеше, и понаведе глава.
След това си тръгна.
— Ей! — провикнах се отново аз — никога не губя дар слово.
Ченгетата се напрегнаха още повече и се запътиха към мен. Сред тях имаше и жена, която не сваляше поглед от гологлавия ми приятел на отсрещния тротоар, като същевременно говореше нещо в микрофончето, прикачено отстрани на униформата й. Онзи хубостник с обиците и карфиците ускори крачка — вървеше в противоположната посока. Последвах го през кордона.
— Един момент, господине! — вдигна длан полицаят най-близо до мен.
Да ви призная, почти не му обърнах внимание, толкова бързах да настигна гологлавия. Пъхнах се под загражденията и излязох на улицата. Ченгето ме сграбчи за ръката и ме завъртя към себе си.
— Казах почакай — изсъска ми той.
— Този човек… — опитах се да му обясни.
Тъкмо тогава чух звук, който няма как да сбъркаш с никой друг: щрак-щрак на фотографски апарат. Погледнах вдясно и що да видя: моят приятел Кинг снимаше като обезумял как ченгето ме стиска за ръката, а колегите му са ме наобиколили отвсякъде.
Извърнах се в другата посока, но както сигурно се досещате, гологлавият вече беше история.
— Само да знаеш колко те обичам, мой човек! — ухили се Кинг, без да престава да снима. — Покрай теб ще си купя мерцедеса, за който си мечтая от дете.
Колко хубаво е да бъдеш обичан!
Онази нощ не спах добре. Направих, каквото можах, със съдържанието на минибарчето, после си поръчах късна, безсрамно скъпа вечеря в стаята — защо ли в Англия ти дават с всичко и пържени картофи? С рибата — иди-дойди. Но с лазанята? Ала не ми олекна дори и от храната. Включих телевизора и бях едва ли не разочарован, че никъде не дават стрелички. Пак погледнах факса, който Мер ми беше пратил малко преди десет часа.
Беше размазаната първа страница на сутрешното издание на един от жълтите вестници, върху която се мъдреше голяма снимка на влюбения в мен фотограф Кинг, запечатал ме как се боричкам с ченгето. Изглеждах така, както изглежда всеки, паднал в ръчичките на полицията: виновен. И аз не знам защо, но определено гледах гузно-гузно. Кинг бе успял да ме щракне и с отворена уста, така че освен виновен изглеждах и глупав. Не че го виня, всеки трябва да яде. Е, не задължително шампанско и черен хайвер на задната седалка на скъп германски автомобил.
След като се беше наснимал на воля, Кинг се бе застъпил пред ченгетата за мен. Той е от хората, които сякаш познават всички навсякъде, и ми издейства да ме пуснат да си вървя по живо, по здраво, особено след като едно от ченгетата ме позна върху една от снимките на Кинг във вестника от предния ден. Все пак намекнаха занапред да не се навъртам много-много около бакалията. Опитах се да благодаря на Кинг за съдействието, но той ме прекъсна със загадъчното: „Не бързай още да ми благодариш“, после хукна нанякъде.
Сега вече знаех защо.
Както би могло да се очаква, Мер побесня (и то не без известно основание), когато му казах за случилото се. Всъщност направо ми се разкрещя, после обаче си спомни кой съм и се стресна, но не се извини. Въпреки това само си излезе, без да казва нищо. Към факса с първата страница на вестника от следващия ден нямаше дори бележка, той съдържаше само официална бланка, на която пишеше „С уважение“ и се мъдреше името на Мер. Оказа се, че малкото му име е Найджъл — чувах го за пръв път. Но му прилягаше.
Не ме свърташе на едно място и слязох да се поразтъпча във фоайето. Вече бе минало полунощ и баровете и ресторантите в хотела бяха затворени, та наоколо нямаше жива душа. Излязох навън, но ръмеше и колкото и да ми беше криво, никак не ми се мотаеше под дъжда. Пльоснах се в един от фотьойлите във фоайето, ала ми омръзна персоналът да ме гледа под око. Казах си, че едва ли е от полза за професионалния ми имидж и да седя сам-самичък посред нощ във фоайето на „Савой“.