Понякога забравям цялата тази дандания, че съм бил знаменитост. Че трябвало да нося с достойнство мантията на славата и така нататък.
След като се върнах в стаята, усетих, че се чувствам някак самотен. Мина ми през ума да звънна на Роза, дори вдигнах телефонната слушалка, но реших, че сега, когато ми е крив целият свят, не му е времето да провеждам такъв разговор, и то с човек на десет хиляди километра оттук.
После се сетих, че Джун ми е дала домашния си телефон. Беше го написала откъм опакото на визитната си картичка. За всеки случай.
Беше малко късничко да й звъня, но нали ми беше криво, реших да се възползвам поне малко от прерогативите си на звезда, които сега притежавах. Набрах номера.
— Ало! — отговори ми много сърдит, много мъжки глас.
— Ох… — започнах да импровизирам. — Ах!
И затворих.
И аз не знам какво очаквах. Нямах причини да съм изненадан, още по-малко да затварям. Доколкото знаех, Джун си бе щастливо омъжена и имаше три деца (макар че не забелязах да носи халка). При всички положения не очаквах да съжителства с екипажа на турски товарен кораб. Или с женски баскетболен отбор. (Всъщност мъжкият глас хвърли известна сянка на съмнение върху последното предположение. Ами ако се беше обадил треньорът?)
Не че бях хвърлил око на Джун и смятах да я свалям. Просто исках да си поговоря с някого. Стига да разполагах с черна дъска, щях да го напиша стотина пъти. И с тебешир, разбира се.
Някъде след две минути телефонът иззвъня.
— Марти? Аз съм, Джун Ханоувър.
— О! — рекох аз. — Здравей.
— Здрасти. Извинявай, ако греша, но… ти ли звъня преди малко?
— Хм — измучах аз. — Да — добавих.
— Не се притеснявай — засмя се Джун. — Наистина. Казах на Тери, че сигурно си ти.
— Тери ли? — попитах аз.
Мислех да кажа друго.
— Тери е един мой приятел — поясни Джун — съвсем делово.
— Чудесно — отвърнах. — В смисъл чудесно е да имаш приятели. Винаги са до теб. Ако и ти си до тях, разбира се.
Божичко, какви ги дрънках!
— Добре ли си, Марти? Всичко наред ли е?
— О, да. Наред е — отговорих аз. — Само… и аз не знам, искаше ми се да си побъбря с някого. Хотелските стаи понякога ми действат така. Вероятно заради малките сапунчета.
Тя се засмя. Беше ми приятно да я слушам.
— Според мен все пак е от найлончетата, с които увиват пластмасовите чаши. Винаги съм се чудела защо го правят.
— Или от хартиената лента, която слагат върху тоалетната чиния.
— А, не, на мен тя ми харесва — възрази Джун. — Така, кой знае защо, ми се струва по-чисто. Вдъхва ми измамно чувство за сигурност. Но както винаги съм твърдяла, човек трябва да е доволен и на това, което има.
И двамата прихнахме, но след малко смехът прерасна в дълго потискащо мълчание. После и двамата заговорихме в един глас.
— Не знам дали… — подхвана Джун.
— А ти… — подхванах и аз.
— Казвай — подкани тя.
— Получих факс от Мер — обясних й.
— Аз също — въздъхна Джун.
— Сутрешният вестник?
— Да, Марти. Не е хубаво, но не е и болка за умиране. Не си направил нищо, така че не би трябвало тази шумотевица да ни навреди прекалено много.
— Аха, прекалено много.
Тя въздъхна отново.
— Не мога да ти кажа, че е страхотно, Марти, но станалото — станало. Защо си се върнал там?
— Просто исках да видя — отговорих аз. — Реших, че трябва да го направя, преди да реша какво да предприема утре.
— И реши ли? — попита Джун и на мен ми се стори, че е затаила дъх.
— Като каква питаш, като предана служителка на телевизия „Стар“ ли?
Кратко мълчание. После:
— И аз не знам. Вероятно трябва да ме възприемаш като такава. Макар че е твърде късно да звъня на Мер, ако това те успокоява.
— Някой нарича ли го Найджъл?
— Според мен — не. Защо ще го наричаме така?
— Вярно, защо?
— Не ми отговори на въпроса — натърти Джун.