Поне така го обясних на Джун.
Понеже тя ме чакаше във фоайето. Бях решил да отида на сборния пункт по-рано, отчасти защото не бях съвсем сигурен как се стига дотам, но и за да огледам нещата, ако, не дай си боже, се окажеше, че съм се озовал на сборище, в което не желая да участвам. И този път нямах представа откога Джун седи там, но кой знае защо, изобщо не се изненадах, че я виждам.
Дори ми стана приятно.
— Ей, ти, мисли му! — извиках аз вместо поздрав. — Както висиш тук, току-виж управата на хотела решила, че обслужваш кенефа.
— На проститутка ли ти приличам? — усмихна се Джун.
Беше облечена в черни дънки и в бяла фланела с марката на „Дона Каран, Ню Йорк“ отпред, на краката беше с черни маратонки „Рийбок“. Това определено не бе дневната униформа на момичетата от занаята. А също, като се замислих, и на демонстрантка, включила се в шествие срещу расизма.
— Не — отвърнах аз и седнах до нея. — Но в Лос Анджелис, в „Поло Лаундж“ ще познаеш леките жени по това, че изобщо не приличат на такива.
— Звучи объркващо.
— Да. Добре че шефовете от телевизията са по-лесни за разпознаване.
— Определено! Когато лъжат, си мърдат устните.
— А, не, всичките приличат на проститутки. Пък и си твърде млада, за да си цинична.
— Не съм чак толкова млада.
— Не си и цинична. Но ще станеш, ако продължаваш да дружиш с мен. — Махнах на келнера да ми донесе чаша кафе. Джун отказа. — Много се радвам, Джун, че те виждам и така нататък, но… хм, какво правиш тук? Не си ли на работа? Или си?
— Обадих се да кажа, че съм болна. За пръв път от една година.
— Долна лъжкиня, ето какво си ти!
— Такъв е животът в корпоративната служебна йерархия. Особено ако не разполагаш с чифт тестиси.
— А ако имаш само един? — попитах аз. Джун само сви рамене. — Страхотен начин да си вадиш хляба, няма що! — промърморих.
— Не можем, Марти, всички да сме телевизионни звезди — отвърна тя.
Още се усмихваше, но в израза й се бе появило нещо хапливо.
Бил съм никой толкова дълго, че обикновено мисля именно като човек, който е никой. Отчасти се обяснява с това, че съм решен да не мутирам отново и да не се превръщам в онова гнусно самовлюбено добиче, каквито са повечето хора в Индустрията и какъвто бях и аз, когато на младини бях яхнал славата. Но въпреки всичките изкушения и възможности да се правя на голямата работа и на първа знаменитост, изкушения, на които — защо да си кривя душата — сегиз-тогиз се поддавам, най-често предпочитам да съм си обикновен простосмъртен. Обичам парите, обичам и да се прехласват по мен, че кой не го обича? — но сега вече, общо взето, съм наясно с нещата. Знам например каква е тайната зад сценичната илюзия и не изпитвам никаква тръпка.
Освен това вече съм се нагледал на какви ли не други — къде-къде по-смайващи загадки, и евтините представленийца на Холивуд и на Индустрията като цяло ми се виждат мента за корем, каквито всъщност са си.
Проблемът е, че и досега забравям как другите не знаят тайната и повечето хора си мислят, че изчезващите зайчета на телевизионните забавления са си истинско чудо, по което да се прехласваш.
— Извинявай, Джун — казах аз. — Нали не се сърдиш? Не исках да те обиждам. Повярвай, знам, че работиш два пъти повече, отколкото аз в тези тъпи сериали.
Вълчата й усмивка изчезна.
— Вярвам ти — каза ми Джун. — Не се притеснявай.
— Както гледам, смяташ да дойдеш с мен на демонстрацията.
— Ха-ха — изтананика тя. — Хо-хо. Долу расизмът!
Неколцина от костюмираните типове с лица като маски във фоайето на „Савой“ ни изгледаха кръвнишки.
Наистина, хо-хо!
Ако е писано нещо да става, то си става — няма мърдане.
Качихме се на метрото, за да отидем на обявения сборен пункт недалеч от Брик Лейн. Бях на път да спра такси, Джун обаче ми обясни, че заради демонстрацията в Ийст Енд ще има ужасни задръствания.
— И да ти призная, Марти — допълни тя, — отдавна не съм участвала в такива неща, но някак не върви да ходиш с такси на протестна демонстрация. Все едно да гониш Михаля.
Не бях съвсем наясно кой точно Михал ще гоня, но й повярвах.
Взехме метрото по линия „Дистрикт Лейн“ до Олдгейт Ийст, където слязохме заедно с повечето пътници. Преобладаваха младежите, тълпата беше доста пъстра, но не се покриваше с очакванията ми. Имаше ужасно много фланелки с какви ли не призиви: видях един човек, върху чиято тениска пишеше „Животните също са хора“, докато върху фланелката на жената с него се мъдреше надписът „Хората също са животни“, ала сред тях се мяркаха и доста мъже с костюми и вратовръзки. Все пак най-много бяха мръсните хипита. Споделих го с Джун.