— Кръсти — поправи ме тя.
Без особен ентусиазъм.
— Моля?
— Викаме им „кръсти“. Хипита с отношение към Новата епоха.
Още преди да сме излезли на улицата, чухме воя на клаксоните и не след дълго се убедих, че Джун е била права за задръстванията. Полицията беше отцепила доста улици, макар че по едно-две платна автомобилите още се движеха към централното шосе в Уайтчапъл. Протестантите, предимно „кръсти“, прииждаха отвсякъде, промушваха се под полицейските заграждения, заобикаляха ги, някои дори обиждаха ченгетата. Отстрани видях и доста конни полицаи, изобщо присъствието на ченгетата бе твърде осезаемо, което като цяло смятах за правилно.
Шествието щеше да мине под надслова „Не на нацистите“: всички организатори бяха облечени в бели фланелки, върху които с големи червени букви пишеше „НЕ!“. Носеха клетъчни телефони и преносими радиостанции и бавно, но неотклонно успяваха да насочват тълпата към Брик Лейн. Като цяло цареше хаос, но настроението бе весело, особено като се има предвид нещастието, дало искрата за шествието. Щом свърнахме към Брик Лейн, видях, че много от индийските ресторантчета са изнесли по тротоарите сергии за закуски и напитки, отстрани на демонстрацията се вихреше веселба: имаше музиканти, които подрънкваха на китари, и фокусници. По едно време навалицата избухна в мощен смях — полицаите бяха погнали някакъв мим.
Бях смаян най-вече от едно в това пъстро множество: че цветнокожите бият толкова много на очи.
В дълбочина Лос Анджелис е разслоен и социално, и икономически не по-малко от всеки друг град по земята, но на повърхността представлява многонационална общност. Като се замисля, белите там дори са малцинство и дори не ти прави впечатление, че непрекъснато се натъкваш на черни, мургави или жълти лица.
Но сега, докато гледах множеството чернокожи и азиатци сред тълпата (макар че те пак не преобладаваха), си дадох сметка, че в Лондон съм виждал съвсем малко хора, които не са от бялата раса. Е, да, не можем да очакваме фоайето на хотел „Савой“ и студиите на телевизия „Стар“ и Би Би Си да са люлка на многонационалната култура, но внезапното присъствие на толкова много съвсем различни лица ме накара да се изненадам от хомогенността на лондонското население.
Ала онова, което всъщност ме притесняваше, бе как не съм го забелязал до този момент.
И аз не знам кога или как точно е започнало шествието: по едно време всички тръгнахме доста неорганизирано нагоре по Брик Лейн. Джун бе успяла да грабне от организаторите една от пресниманите на ксерокс листовки с маршрута на демонстрацията, която от Брик Лейн трябваше да свърне на изток, покрай опожарения магазин, а сетне да се отправи към място с името Бетнъл Грийн, където според програмата участниците щяха да изслушат няколко речи и да отдадат последна почит, но не според църковните канони — на жертвите. Бяхме се отдалечили доста от Брик Лейн и бяхме почти в началото на шествието: на някаква си половин пресечка пред нас се мержелееха пъстрите като дъга знамена с изписани върху тях имена на организациите, подкрепили демонстрацията.
В шествието нямаше нищо забележително, освен може би това, че бе напълно незабележително. Ние с Джун вървяхме заедно с всички останали и си бъбрехме колкото да става приказка. От време на време се намираше някой, който да скандира лозунги, но всичко беше съвсем импровизирано. Случваше се и някое дете да се промуши през навалицата с гръмогласни крясъци, които не разбирах, но това ми се струваше точно толкова безобидно, както в парка пред теб да изтича някой, хукнал да гони пластмасовата си летяща чиния. Покрай шествието се бяха наредили ченгета, забелязах, че в страничните улички обикаля и конна полиция, но нямаше дори и някакъв намек за безредици.
Докато не избухна взривът.
Когато завихме по улицата, водеща към опожарената бакалия, множеството притихна точно както публика в театрална зала, след като угасят светлините. Тъкмо съгледахме отпред окадената дупка, останала от магазина, когато гръмна взривът.
Не беше кой знае колко мощен. Но все пак си беше достатъчно силен.
Изведнъж в предния край на шествието лумна огън. Едно от знамената, на които бе написано името на антинацистка организация, пламна, някаква жена, чиято коса също се бе подпалила, се разкрещя. След миг избухна втора експлозия.