После трета.
После всичко се огласи от писъци.
Тук-там по улицата се виждаха огньове и демонстрантите, които и бездруго се движеха без особен ред, хукнаха кой накъдето види. Наред улицата изникнаха конни полицаи — и аз не знам откъде се взеха — ала един от конете се подплаши от някакъв човек, който се бе подпалил, и хвърли ездача си — той падна върху витрината на съседната закусвалня.
Мнозина сочеха покрива на една сграда в близост и аз забелязах, че иззад корниза надзъртат неколцина мъже, облечени в черно. Единият държеше бутилка. Видях, че я пали и я мята по тълпата. Вляво от нас избухна поредният взрив и хората се разбягаха.
Повечето се опитваха да се върнат назад, но иззад ъгъла прииждаха още и още колони демонстранти, които нямаха представа какво се е случило. Блъскаха ни от всички посоки, а онези типове върху покрива хвърляха през няколко секунди нови и нови коктейли „Молотов“, с което увеличаваха още повече паниката. Сграбчих Джун за ръката, но точно в този момент към нас препусна един от конните полицаи и волю-неволю я пуснах.
— Педераст! — изкрещях на задницата на коня.
Не биваше да го правя. Не че ченгето ме чу — къде ти в тази олелия — но така изгубих от поглед Джун.
Струваше ми се невероятно. Допреди миг тя бе стояла на две крачки от мен. Изкрещях колкото ми глас държи името й, ала улицата приличаше на мътна придошла река от уплашени тела, буйна и опасна като разпенен бързей. Хората се въртяха, сякаш танцуваха вихрен танц, блъскаха се един в друг, в стълбовете на уличните лампи, в конете, отскачаха като пумпали. Усещането, че светът се е втечнил, се засили още повече, когато видях как демонстрантите падат и сякаш изчезват, погълнати от невидим хищник, спотаил се някъде под навалицата. Докато търсех Джун, точно до мен падна едно малко момиченце. Успях криво-ляво да го издърпам, докато не са го стъпкали, но и то се отскубна от ръката ми и се понесе заедно с все по-мощната приливна вълна на паниката.
Май вече не избухваха взривове — погледнах крадешком към покрива и видях, че там няма никого, но това не успокои изпадналите в истерия хора. По-благоразумните бяха влезли в магазините, за да се скрият, но точно в този миг видях неколцина „кръсти“, които замерваха от един вход конните полицаи с бутилки и кутийки от безалкохолни напитки. Видях и друга групичка хлапаци — от протестантите или може би от квартала, които чупеха витрините на магазините и грабеха, каквото им се изпречи пред погледа, а то не беше много. По-нагоре по улицата бяха изникнали полицаи с каски и палки, които се опитваха да изтласкат тълпата по-далечко от все още непострадалите магазини на съседната пресечка. Разбирах подбудите им, но хората продължаваха да прииждат и така се създаваше смъртоносно задръстване. В началото протестантите в челото се опитаха да отстъпят назад, но на улицата вече нямаше къде игла да падне и хората нямаха друг избор, освен отново да се юрнат към ченгетата. Всичко наоколо заприлича на неудържим въртоп и дори видях как един от полицаите се свлича заедно с коня, премазвайки хората наоколо.
Опитвах се как ли не да намеря Джун, но къде ти! Покатерих се някак на метална кофа за боклук, за да виждам по-добре, ала още преди да съм се закрепил, някой я избута изпод нозете ми. Тупнах с все сила долу, приклекнах и видях как някой ме изритва, без да иска, отстрани по главата. Тъкмо да залитна и да падна, когато някаква ръка се протегна и ме издърпа. Това бе достатъчно, за да се изправя, и така и не видях кой ми се е притекъл на помощ, затова пък съм сигурен, че той ми спаси живота. Ако бях паднал, сто на сто щяха да ме стъпчат.
Трябваше да се махна оттук.
Ченгетата още се биеха с протестантите в дъното на улицата. Понечих да тръгна натам и да се измъкна, но се отказах при вида на палките, стоварващи се върху главите на хората. Другият край на улицата бе задръстен от тълпата, която пищеше, ръмжеше, плюеше. Отвсякъде се чуваше воят на сирени, въздухът бе изпълнен с бензинови изпарения и пушек. За пръв и последен път през живота ми се прииска да съм тенгу, да разперя криле и да политна, но с подобни желания нямаше да стигна доникъде.
Единственото място, където можех да отида, бяха магазините. Мнозина собственици бяха побързали да спуснат стоманените решетки, за да се предпазят от грабителите, но за повечето вече бе твърде късно. Ченгетата се опитаха да отцепят входовете и витрините на магазините и макар че крадците продължаваха да прииждат, пазителите на реда ги сграбчваха и ги налагаха с палките. Цял живот съм живял в Лос Анджелис, бунтовната столица на Запада, и кретените, които грабят наред, никак не са ми симпатични, затова установих със задоволство, че опре ли до бой, моите стари приятели от лосанджелиското управление на полицията изобщо не могат да се мерят с лондонските си колеги. Никак не исках да ме помислят за поредния крадец, но преди броени минути за едното чудо щяха да ме стъпчат на улицата, та нямах друг избор.