Вдигнах рамене, разперих лакти и си проправих път през навалицата до най-близкия магазин. Входът беше барикадиран, някой обаче беше счупил с обгоряло дърво витрината. Въпреки че всичко на нея вече беше разграбено, някакъв длъгнест млад азиатец се опитваше да смъкне от един манекен разкъсано сари. Умът ми не го побираше за какво му е, но размириците са последното място, където да търся логика. Когато скочих във витрината, онзи ми се озъби и аз се приготвих за бой. Но той грабна под мишница целия манекен и го помъкна тичешком нанякъде. Стигна обаче само до най-близкия конен полицай.
Като внимавах да не се порежа на стъклата, щръкнали отстрани на счупената витрина, влязох в магазина, без да привличам погледите на ченгетата. Оттук улицата се виждаше малко по-добре и аз я огледах с надеждата да зърна Джун, нея обаче я нямаше никъде. Единственото, което виждах, бяха паниката и болката.
Извърнах се и установих, че хулиганите са разграбили само витрината. Може би защото в магазина се продаваха единствено сарита — не че това бе спряло онова приятелче с манекена. Стъклата по пода запукаха, докато вървях между щандовете; бях се вторачил в краката си и не видях азиатката, докато не се озовах лице в лице с нея.
Беше на средна възраст и бе облечена (нима се съмнявате?) в сари, между много ядосаните си очи имаше една от онези червени точки и държеше дебела тояга. Тутакси я вдигна над главата си.
— Не! — извиках аз. — Чакайте малко!
Тя ми изкрещя нещо, но не беше на английски. Вдигнах ръце и си придадох безобиден вид.
— Не съм дошъл да грабя — поясних аз. — Не ви мисля злото. Но там е същински ад. Просто исках да се махна от улицата.
Жената не свали тоягата — и което е още по-добре, не замахна с нея — само присви очи срещу мен. Понаведе глава първо на едната страна, после и на другата.
Сетне каза:
— Достатъчно топло ли е? — попита ме тя.
— Мили боже! — ахнах аз.
Поредната страстна почитателка на „Солникови и Пиперкови“. Нищо не ви разбира главата, ако си въобразявате, че не живеем в едно голямо световно село.
Накрая жената свали оръжието си. Благодарих й, като кимнах, а тя ми отправи благоговейна усмивка — демек, какво чудо на чудесата, да срещне тук знаменитост! — с каквито малко по малко свикваш (макар че, да ви призная, не очаквах да я видя именно тук, насред размириците). Тъкмо вече си мислех, че ще ми предложи и чай, когато на улицата тресна поредният взрив. Собственичката погледна притеснено към витрината и ми махна да я последвам.
Заведе ме зад щанда, после в склада. Трябваше да лъкатушим между нахвърляните надве-натри кашони, докато стигнем задния вход. Жената махна няколко резета и райбери и отвори плахо вратата. Водеше към тясна мръсна уличка, която, ако щеше вярвайте, беше безлюдна.
Жената ми показа с ръка да изляза, а аз пак кимнах, за да й благодаря.
— А вие как ще се оправите сама? — попитах аз.
Ала тя бе затворила още преди да съм си задал докрай въпроса. Загледах как пак слага райберите и резетата.
Уличката бе толкова тясна, че по нея не можеше да мине кола, но водеше към друга, която вече беше по-широка. Доколкото можех да преценя, щеше да ме отведе по-надалечко от разбунтувалата се тълпа, затова и тръгнах по нея. Не след дълго се озовах на малък непавиран паркинг зад нисък жилищен блок. Все още бях близо до размириците — чувах сирените, свирките и виковете, но на улицата нямаше жива душа. Вдигнах глава и видях по балконите неколцина души, които гледаха към улицата, откъдето бях избягал, на мен обаче не ми обръщаха никакво внимание. Мернах телефонна будка и си помислих дали да не звънна на някого и да помоля за помощ, но нямаше на кого да се обадя. Никой таксиметров шофьор не би и припарил в тази част на града, а тук вече имаше предостатъчно ченгета: много ми помогнаха, няма що! Хрумна ми да звънна на Мер в телевизия „Стар“, но нали съм си горд, само при мисълта ме побиха тръпки. Реших, че най-добрият път за отстъпление е най-близката спирка на метрото, където да избягам под земята.