Планът ми щеше да е добър при нормални обстоятелства — макар че при нормални обстоятелства нямаше да се озова тук.
Но не бе от най-умните по време на метеж, в лондонския Ийст Енд.
Докато вървях по криволичещите улички между жилищните блокове — на една табела пишеше, че това тук е Кризуел Естейт19, което ми се видя малко помпозно за такова гето, на Кризуел сигурно и през ум не му е минавало, че името му ще се кипри тук — ме налягаше все по-голяма тревога. Улиците бяха необичайно тихи и безлюдни, а това идваше да подскаже, че мълвата за сблъсъците бързо се е разпространила и който има и капчица ум в главата си, не мърда от къщи.
И което беше по-лошо, малкото лица, които виждах, не изглеждаха никак гостоприемни. Май бях излязъл от азиатския квартал и се бях озовал в съвсем истински коптори за бели. Видях по стените няколко графити със свастики, както и един-два надписа „ТУЛИЙ НАД ВСИЧКО“. В началото се изненадах, че бели и азиатци живеят толкова близо едни от друго — в Лос Анджелис има нещо като необявени демилитаризирани зони, наричани магистрали и служещи за вододел между различните етнически анклави — после обаче се сетих, че вероятно тъкмо с тази физическа близост се обяснява и високата степен на напрежение. При всички положения не ми олекна кой знае колко, задето съм се озовал сред „свои“.
Ускорих малко крачка, но тъй като не знаех накъде вървя, това не ми помогна особено. Кварталът сякаш нямаше край — срещаха се карти, на които бяха написани имената на отделните сгради, никъде обаче не бе посочено как да се измъкнеш оттук. Дума да няма, рано или късно все щях да изляза на някоя главна улица, но когато двамина не особено щастливи наглед младежи започнаха да вървят на петдесетина метра след мен, реших, че е за предпочитане това да стане рано, а не късно.
Опитах се да не губя самообладание, но ми беше трудно да си наложа да не поглеждам непрекъснато през рамо. Особено след като установих, че а съм се обърнал, а съм видял поредния хлапак, присъединил се към тумбата, която ме следваше на все по-малко разстояние. Не знам дали бяха скинари, но със сигурност не продаваха лимонада. Вече бяха петима, когато чух точно отпред тътена на уличното движение. Реших, че ако ме сполети най-лошото, ще изтичам насред шосето и ще вдигна скандал. Казах си, че няма смисъл повече да се правя на голям непукист, и се затичах по пътя, който свърна наляво, покрай една по-висока жилищна сграда. Не след дълго видях край на квартала и шосето с увисналия над него смог.
Лошата новина бе, че между мен и свободен Лондон се възправяше триметрова мрежа с бодлива тел по горния край. Сега вече знаех как са се чувствали клетите жители на Източен Берлин от времето на Стената.
Тайфата хулиганчета — които точно в този момент съвсем не ми приличаха на деца — се движеха на полукръг след мен, така че можех да вървя само в една посока: към оградата. За миг ми хрумна да се засиля и да се опитам да прескоча мрежата, но забелязах по бодливата тел нещо, което определено беше спечена кръв, и на бърза ръка се отказах. Виждахме се от шосето, ала колите профучаваха доста бързо. Пък и тези келеши зад мен май не се притесняваха особено, че ги виждат.
Ако си имаш работа с хлапетии, пък били те и хулиганчета, все можеш да измислиш нещо, с което да ги залъжеш и да се измъкнеш. Не ме бива много-много да се бия, но съм се озовавал в какви ли не ситуации. Докато бях частен детектив в Лос Анджелис, съм попадал на какви ли не места, където човек гледа да не припарва, натъквал съм се на хора, каквито е по-добре да не познаваш. Успееш ли да ги накараш да говорят — пък било то и пълни щуротии — има шанс да си спестиш някоя грозна случка или престой в болницата.
— Ей вие — пробвах се аз, — гледате ли сателитна телевизия?
Така и не видях кое от момчетата ме е изритало.
Затова пък усетих къде ме изритва: отстрани на дясното коляно. Паднах точно както холивудска проститутка си пада по Хю Грант. Устата ми се напълни с пръст и аз се опитах да я изплюя, разбрал, че този пък няма да мина с едните голи приказки. Стоманеният връх на обувката в слепоочието подсигури и неизречения удивителен знак.
Ритниците се посипаха върху мен отвсякъде. Отпърво се помъчих да се изправя, но онези ме бяха наобиколили: нямаше мърдане. Не знам какво ги беше прихванало, дали бяха вкиснати заради размириците, дали бяха недоволни, че непознат се размотава на тяхна територия или просто си бяха банда садисти и негодници. В този момент нямаше особено значение. Свих се на кравай, покрих се, доколкото можех, и се замолих всичко да свършва по-бързо.