— Достатъчно студена ли е? — попита Ума.
Така и не разбрах от безизразното й лице дали ме взима на подбив, та я стрелнах с един от своите погледи запазена марка „Марти Бърнс, частен детектив“, за да се уверя.
Къде ти! И този път ударих на камък.
— Бива си я — отвърнах и пийнах по-голяма глътка. — Приятно ми е да узная, че в тази държава има поне един хладилник, който работи.
— Всъщност и аз предпочитам истинска бира — каза жената и отпи мъничко от чая. — Въпрос на вкус.
— Като масло върху пуйката — въздъхнах аз.
— Моля?
— А, нищо — отвърнах. — Наистина. Та за какво става въпрос? Това ваше момче, Дазра…
— Кой? — попита Ума.
Гологлавият им приятел бе седнал при приятели на масата до вратата. Погледна ме, когато се поизвърнах към него и вдигнах палец.
— Дазра. Спаси ми задника от цяла тумба хъшлаци по-нататък в кварталите. Или както там им викате на копторите.
— Дазра — повтори тя. Сега той я гледаше и забелязах, че се усмихва, когато жената изрече името му. Имах чувството, че си правят майтап с мен, но така и не разбирах защо. — Да, Дазра бе в състояние да ви се притече на помощ. Много се радвам.
— Защо?
— Защо се радвам ли? Може би обичам качествената телевизия.
— Не ви вярвам. Не ми приличате на човек, който се заседява пред телевизора. Защо Дазра или както там се казва ми помогна? Защо ме следи? Кои сте вие, по дяволите?
— Разрешете да ви попитам нещо, господин Бърнс: как виждате света?
Ха сега де! Поклатих глава.
— Моля? В какъв смисъл?
— Пък аз си мислех, че въпросът ми е съвсем простичък. Как виждате света? Как го възприемате?
— Петдесет и седем канала и нищо по тях — подсмихнах се аз.
Какво, дявол го взел, ставаше тук?
— Не ви попитах как изглежда светът на господин Брус Спрингстийн, колкото и да харесвам парчетата му. Попитах ви как го възприемате вие.
Гледаше ме някак тъпо, сякаш знаеше отговора, но все пак очакваше да го чуе. Или по-скоро сякаш виждаше, че ципът ми е отворен, а аз не го знам. Да ви призная, ме обзе чувството, че тази жена знае за мен много повече, отколкото би ми се искало.
— Виждал съм какви ли не неща — заявих аз за своя изненада. — Странни неща.
— Вярвам ви.
— Убедил съм се на собствен гръб, че светът не е само това, което виждаме дори при много внимателно наблюдение. Номерът е да знаеш къде да гледаш. Или да имаш водач, който да знае верния път.
— Или да приемаш каквото виждаш? Каквото са ти показали?
— Точно това е най-трудното — съгласих се аз.
Ума отново напълни чашата си с чай. Нали съм си неверник, съвсем бях забравил клетата си бира. Извиних се с юнашка глътка.
— Кажете ми какво сте видели, откакто сте в Лондон?
— Не знам. Много стари сгради, шишкави чичковци, които мятат стрелички, размирици по улиците… — изсумтях аз и прихнах. — Кажи-речи, същото, както в Лос Анджелис, но без мексиканчетата, които помагат на келнерите по кръчмите.
— Само това ли видяхте? — попита много сериозно Ума.
— Не — отвърнах едва чуто. — Видях омраза. И смърт. И много повече мъка, отколкото бях подготвен да видя. Няма що, чудно местенце да си караш почивката. Следващия път ще се запътя право към Западния бряг.
— В момента в този град, в страната стават страшно много неща. Трупат се сили. Тъмни сили. И човек може да види какво ли не, стига да знае къде да гледа.
— Или някой да му покаже накъде да гледа?
— Точно така.
— Но човек трябва да е в състояние, трябва да иска да приеме онова, което вижда, нали? — поинтересувах се аз.
— Мисля, че ме разбирате, господин Бърнс. Мисля, освен това, че сте орисан да станете част от онова, което се случва.
— И какво, интересно, е то?
— Краят на всички неща.
— Това май бяха тайни думи — отбелязах аз. — Но още чакам зайчето да се покаже.
— Моля?
— Както и да е. Значи краят на всички неща. Божичко, чувствам се като Джордж Бърнс21.
— Да вземем например онова, което сте видели днес, което сте преживели… откакто сте пристигнали тук. Това е само бледа сянка на нещата, която други ще ни натрапят.
21
Джордж Бърнс (1896 — 1996), американски актьор комик, чиито герои вечно изпадат в някакви нелепи ситуации. — Б.пр.