Изглеждаше малко размъкната, но и бездруго си беше облечена неглиже. Мръсните й дрехи определено привличаха неодобрителните погледи на хотелския персонал, но Джун гледаше на кръв всекиго, дръзнал да вдигне вежда. Очевидно си бе измила ръцете и лицето, но косата й не беше в най-цветущ вид и отзад яката й бе почерняла от саждите. Още щом ме зърна, Джун хукна към мен и понечи да ме прегърне, ала после сдържаната й английска природа надделя и тя само ме сграбчи за лакътя и го стисна с все сила.
— Марти! Добре ли си? Щях да полудея.
— Добре съм. Общо взето. А ти добре ли си? Какво стана?
— Не знам. Уж беше до мен, а когато се обърнах, вече те нямаше… какъв ужас. Марти, имаше хора, които горяха, имаше стъпкани и… Божичко, никога не съм изживявала по-голям ужас.
— Знам. Опитах се да те намеря в навалицата, но беше невъзможно. Тълпата ме повлече и накрая се видях принуден да се махна оттам…
Усетих, че докато си припомняме метежа, сме започнали да говорим много високо и около нас се трупат хора. Сграбчих Джун за ръката и я поведох към асансьорите.
— Ела да се качим горе в стаята — предложих й.
На асансьора с нас се качи възрастна дама със синя коса, едри перли и бяла шапчица — носеше вкиснато куче, порода шпиц, облечено в пуловерче.
— Ей, пале! — рекох аз, но малкото копеленце оголи зъби и ми се разръмжа.
— Рамзи още не си е изпил хапчето — поясни неговата господарка.
— Аха — отвърнах, сякаш съм я разбрал. — Айл ъф Догс?
— Моля?
— За Рамзи ви питам. На Айл ъф Догс ли го намерихте?
— Не бих казала.
— Пък аз си мислех, че се въдят само там — подметнах точно когато вратата се отвори на моя етаж.
Джун направи всичко възможно да не се разсмее. Рамзи изръмжа и започна да скимти.
Телевизионният приемник в стаята ми отново примигваше, за да ми извести, че имам съобщение, но аз просто взех, че го изключих.
— Сигурно е Мер — отбеляза някак гузно Джун.
— Майната му и на него, и на пикливите му тирантите. Ще пийнеш ли нещо?
Минибарчето бе заредено наново — едно от всекидневните чудеса на хотелския живот — и аз си извадих бира. Джун предпочете портокалов сок. Предложих й към сока една-две от красивите бутилчици „Абсолют“, но тя поклати глава. Изхлузих си обувките и се проснах на канапето. Джун се сгуши на един от големите фотьойли.
— Та както се случи? — попитах аз. — Как успя да се измъкнеш от онази блъсканица без една-едничка драскотина?
— И аз не знам. След като те изгубих от поглед, ме бутнаха, но успях криво-ляво да се закрепя на крака. Тикаха ме напред по улицата, докато стигнахме при полицаите, които отцепваха пресечките. Пуснаха неколцина от нас да минем през кордона. Опитах се да им обясня, че ти още си там, но никой не искаше да ме чуе. Боже, каква лудост!
— Не се изненадвам. Пак си извадила късмет, че изобщо си се измъкнала. Ченгетата оплескаха всичко. Не биваше да вкарват толкова бързо конна полиция. Видях как конете събарят и тъпчат хората.
— Бяха включили телевизора във фоайето. Съобщиха, че в блъсканицата са загинали двама души.
— Вярвам им. Чудя се как жертвите не са повече. Хванали ли са негодниците, които мятаха бомбички?
— Не знам. Не казаха нищо за това.
— Но ти ги видя, нали?
— Видях взривовете по улицата, но не видях откъде идват бомбите. Беше ме страх да погледна.
— Бяха по покривите — поясних аз. — Не проумявам как ченгетата не са ги надушили. Проклети нацистки копелдаци!
— Предупредих те, че не си съвсем наясно с положението тук, с политиката в Лондон, с Ийст Енд.
— Не те виня за нищо, Джун. Нали аз настоях да отидем, не помниш ли? Но не биваше да ти позволявам да идваш и ти. Какво си виновна ти, че са избухнали размирици?
— И въпреки това се чувствам виновна.
— В теб говори рекламният агент. Дяволчето с морави тиранти, което се е наместило върху рамото ти и ти нашепва горчиви глупости.
— А ти нямаш ли си такова дяволче? — попита Джун.
— Имам си, и още как! — засмях се аз. — Но моето носи колан и ми нашепва, че трябва да се сдобия с антураж.
— И защо не го правиш?
— Няма да се побере на задната седалка на поршето ми — усмихнах се отново.