Изправих се и си взех още една бира. Джун също поиска още портокалов сок, но този път пожела и водка към него.
— Да пием за дяволчетата, които познаваме! — вдигнах аз чашата за наздравица.
Джун направи същото.
Известно време седяхме, загледани в напитките. След кратки душевни терзания стигнах до извода, че не е зле да си взема и солети към бирата. Претърсих минибара и открих пликче с нещо, което, общо взето, приличаше на солети. Отворих го и пъхнах две в устата си. Още щом преглътнах, и миризмата ме удари.
— Какво е това! — ахнах с пълна уста.
Поднесох пликчето на Джун.
— Соленки — обясни ми тя.
Прочетох етикета върху пликчето: „Соленки“. Ама че работа!
— Виждам — рекох и преглътнах. Вкусът беше… неповторим. — Но какво всъщност е това. Не е солети.
Джун ме погледна подозрително. Грабна шепа от ужасните ситни тестени фигурки и ги лапна. Без дори да се смръщи.
— Не. Това са соленки. Това е… каквото е.
— А защо имат такъв вкус? — поинтересувах се аз и удавих въпросния вкус с остатъка от бирата.
— Защото са с мая — обясни ми жената.
Върху лицето й се изписа израз, какъвто според мен е имал и сър Исак Нютон, след като ябълката го е фраснала по главата.
— Аха. С мая значи…
— Да, ако си израснал с него, не ти прави впечатление. Както рибеното масло. Но според мен ти, Марти, не си готов за него. Няма ли да си видиш съобщенията?
Много плавен преход, няма що, помислих си аз, но схванах тънкия намек и зарязах темата. Хич и не исках да узнавам какво е това рибено масло. Дадох на Джун пакетчето със соленките и се запътих към телефона. Дори един разговор с рецепцията не можеше да остави в устата ми по-лош вкус.
За щастие всичко мина неочаквано лесно. Ставаше дума не за съобщение, а за факс, който съм бил получил. Пет минути по-късно пиколото почука на вратата и ми подаде голям кафяв плик.
Вътре имаше два листа хартия. Върху първия видях кратичко хладно писмо от Мер. То гласеше:
Приложеното ще се появи утре върху първа страница на пет от най-големите вестници. По-нататъшните усилия да организираме рекламна кампания на сериала се отлагат за неопределен срок от време.
Погледнах втория лист. Факс машината беше размазала снимката, но пак си личеше за какво става въпрос.
— О, Марти! — възкликна Джун, която надничаше през рамото ми.
На снимката, която явно бе правена с фотообектив, се виждаха размириците от днес следобед. Фотографът явно я бе щракнал, докато се опитвах да се закрепя на кофата за боклук и да открия Джун сред навалицата. Бях вдигнал едната си ръка във въздуха и от снимката излизаше, че току-що съм ударил един конен полицай, който падаше от седлото. А всъщност ченгето бе чак в другия край на улицата.
Но фотообективът не лъже никога, нали?
— Майната му! — изругах аз.
Някои неща все пак имат по-лош вкус и от соленките.
8.
Като се замисли човек, тези минибарчета по хотелите съвсем не са мини. Пълни са с какво ли не — само да си ровичкаш на воля: с минерална вода, със сокове, с други безалкохолни напитки в изобилие, но ако нямаш нищо против да смесваш съдържанието на малките бутилчици (а аз нямам) и проявиш решителност (моята втора природа), можеш да си отживееш с пиенето, което ще събереш от въпросните шишенца.
Така и направих.
По едно време Джун се изнесе — прав й път, тъкмо ще остане повечко за мен — ако не ме лъже паметта, тръгна си точно когато отворих „Касисовия крем“. Нямам представа какво е това, прилича на сироп за кашлица, и то от ония, гадните. Подозирам и че в него няма никакъв алкохол, но след като гаврътнах различните миниатюрни варианти на джина, водката, рома, уискито и текилата, вече беше все тая. Слава богу, че не слагат по минибарчетата екстракт от ванилия. Макар и да си спомням смътно, че по едно време ми хрумна да звънна в кухнята на ресторанта и да си поръчам в стаята един. Отцепя ли се, върша ей такива щуротии. И си викам проститутки. Добре че съм заспал, преди да съм го направил. Най-малкото ми се струва, че съм заспал, но може и да съм изпаднал във вцепенение от това, че дълго гледах по Би Би Си боулинг на открито.
Затова пък знам със сигурност, че преди да ме позове забравата, говорих по телефона. Английските телефони звънят много гадно, с пронизителен къс двоен сигнал, от който подскачаш, сякаш са ти сложили от онези електрически възглавнички, с които задействат спрели сърца. Поне така ми се струва — никога не са ми оперирали сърцето, не съм играл и в „Спешно отделение“ (макар че веднъж се включих в маратонска игра на покер, в която участваха и Ричард Чембърлейн, и Чад Еверет: да ти се пръсне сърцето!).