— Ъммм — измучах в телефонната слушалка.
— Ти ли си, Марти Бърнс?
Моята агентка, Кендъл Арло.
— Здравей, Кендъл! — изкрещях колкото ми глас държи, за миг забравил, че телефонът заличава десетте хиляди километра между Лондон и Лос Анджелис.
— Излезе ли от пикливото си настроение?
— Не знам. За сега ли питаш или изобщо?
— Аз такова… Пиеш, нали? Ах, негодник, такъв!
Едно от нещата, които ми харесват най-много у Кендъл — след големите пари, за които се спазари да участвам в „Кълбо от огън“, разбира се — е начинът, по който ругае. По-точно, по който не ругае. Винаги казва „пиклив“, „негодник“, „по дяволите“. Не мога да повярвам, че някой освен Кендъл все още смята „по дяволите“ за ругатня. Направо не мога да се начудя как успява да съхрани характерната за Средния запад на Щатите чистота, наивност и непорочност сред цялата тази помия, разложение и по принцип просташки език в Холивуд. Но го прави. Страхотно момиче е, ще знаете.
— Дали пия ли? — направих се на много учуден. — Аз? Няма такова нещо. Бъркаш ме с шестима други.
— Ох, по дяволите, Марти! Какво правиш със себе си? А уж ми обеща да не слагаш и капка в уста.
— Празнувам.
— И какво, интересно?
— Краят на една с нищо незабележима кариера. По-точно, на поредната с нищо незабележима кариера.
— Ох, Марти, нещата не вървят чак толкова зле.
— Не вървят толкова зле ли? — повторих аз. — А защо тогава ми се обаждаш?
— Току-що говорих с един от заместник-директорите на „Стар“. Вдигнали са ръце от теб, Марти. Видели са се в ч-у-д-о!
Трябваше да мине цяла минута, докато проумея какво ми говори, но и трезвен не ме бива много-много да разбирам думи, които някой натъртва.
— И аз го усетих — въздъхнах горчиво.
— Какво, по дяволите, си търсил при метежниците? Наистина ли си ударил полицай?
— Аз… а ти как мислиш, Кендъл?
— Да те вземат мътните, Марти! Я изплюй камъчето, казвай какво става там.
Да ме вземат мътните ли? И това от устата на Кендъл? Явно нещата се бяха закучили повече, отколкото предполагах. Постарах се да поизтрезнея, доколкото е възможно.
— Тя е дълга и широка — въздъхнах аз. — Не съм удрял ченгета, повярвай ми, просто се озовах в небрано лозе. В буквалния и преносния смисъл на думата. От вестниците излиза, че е било много по-страшно, отколкото всъщност беше, но знаеш как е. Тук всички вестници са си жълти. Все едно „Лос Анджелис Таймс“ да е „Нешънъл Инкуайърър“.
В другия край на линията настана мълчание. Щом Кендъл не се смееше на такава простичка шега, значи наистина бях загазил здравата.
— Как го приемат онези келеши при теб, от телевизионната компания де? — поинтересувах се аз.
— Притесняват се, но не са изпаднали в паника. Поне засега. Чакат дали някой тук също ще пусне снимките. Запазили са си паниката за тогава. Нещата наистина не са розови, Марти. Какво ти трябваше да се забъркваш в тази каша!
— Никога ли, Кендъл, не си изпадала в положение да смяташ, че си длъжна да направиш онова, което е редно? Без оглед на последиците?
— Да, изпадала съм — призна си тя с половин уста.
— Може и да ти звучи налудничаво, но изпаднах точно в такова положение. Аз такова… сега нито не разполагам с енергията, нито съм достатъчно трезвен, за да се впускам в неприятните подробности, но просто така се получи. Нямах намерение да се забърквам в нищо — божичко, всъщност дори не знам какво точно става — но направих всичко по силите си да се държа като мъж. Както знаем обаче, никое добро дело не остава ненаказано. Може би съм се вживял прекалено много в ролята си на телевизионен герой.
— Нали не ме баламосваш, Марти? — попита Кендъл.
— Не, не те баламосвам, Кендъл.
В Лос Анджелис последва поредното мълчание — този път, слава богу, по-кратко. После:
— Добре, Марти. Вярвам ти. Ще се опитам да се преборя с телевизионния канал тук и да посрещам ударите от онези кретени от сателита в Лондон. Хич да не си въобразяват, че ще ми изкарат ангелите със своя акцент.
— Сигурна ли си, че ще се справиш?