За щастие щях да съм си тръгнал от Лондон много преди датата, за когато бе насрочена прожекцията.
Виждах през реката хотел „Савой“ — сетих се да мина по моста Уотърлу и тръгнах обратно на север. По едно време мислех да хвана такси, но въпреки ранния следобед вече имаше задръствания, а и хотелът ми се видя наблизо: реших да стигна пеша, вместо да дишам отровните газове от задната седалка на таксито. Щом слязох от моста, успях все пак да се изгубя и докато се усетя, изминах цели три пресечки в обратната посока. Когато най-сетне се прибрах във фоайето на хотела, отново се чувствах прекрасно, бях уморен и се готвех за поредното малко течно освежаване. Раздавачът тръсна върху стойката за вестници във фоайето вечерните издания и аз грабнах броя най-отгоре на купчината.
Хвърлих едно око на първа страница и изтръпнах.
Заглавието с огромни букви гласеше:
Под него имаше снимка на моя гологлав приятел Дазра. Беше убит.
Накарах шофьора на таксито да пообиколи пресечките, но така и не намерих мястото. Човекът ме попита какво търся, аз обаче не знаех името, а в Ийст Енд индийските ресторанти сигурно нямат чет и са все с имена, които звучат еднакво. Накрая, макар и да се мръкваше, казах на шофьора да ме свали на Хай стрийт в Уайтчапъл.
— Не е за препоръчване да се разхождате в тази част на града по мръкнало, млади момко — предупреди ме той.
Усмихнах се. След като гледах за пръв път „Мери Попинз“, все си мечтая някой да ме нарече „млади момко“.
— Търся един човек — успокоих го аз. — Ще се оправя.
— Ако си търсите компания… — започна да налучква той. — В смисъл, че не виждам нищо лошо, ако някой предпочита тъмното.
Опитах се да се престоря, че не съм забелязала ехидната му усмивчица.
— Най-екзотичното, което търся, е агнешко с къри — обясних аз и му платих.
Опитах се да не губя самообладание и да се помъча да следвам пътя, по който ме бе превел и Дазра. Бях се сетил да взема и карта на улиците, но за някакви си десет минути пак успях да се загубя. Един-два пъти ми се стори, че съм познал някоя сграда или друга особеност, който потвърждават, че съм уцелил посоката, до след пресечката се оказваше, че отново съм се изгубил, както и преди. Накрая вечерта наистина се спусна, а аз още не бях открил ресторанта и тъй като наоколо не се мяркаше друго бяло лице, започна да ме наляга параноята.
Реших, че трябва да се върна някак на Хай стрийт, където да хвана такси или да се кача на градския транспорт. Опитах се да се оправя по картата, но така и не открих малката уличка, на която се намирах, сред плетеницата линийки и чертички, образуващи лабиринта на Ийст Енд. Колкото повече вървях, толкова повече се изгубвах.
И толкова по-страшен ставаше кварталът.
Срещнах неколцина млади азиатци, които бяха насядали по спрените коли и пиеха бира от високи кутийки, и забелязах, че всички до един ме гледат на кръв. Усетих как ме присвива под лъжичката, но макар и да се зъбеха в моя посока, хлапетиите определено проявяваха по-голям интерес към бирите, отколкото към мен. Подминах ги бързо, да не би да променят мнението си.
Завих при поредния ъгъл и вече мъждивите улични светлини най-неочаквано угаснаха. Всичко потъна в непрогледен мрак.
— Сега я втасахме! — казах аз на глас.
Тъкмо да се върна, когато видях сияние в другия край на улицата. Беше толкова ярко, та реших, че там сигурно има главна улица. Тръгнах натам и изминах някъде към половин пресечка, когато сиянието угасна. Ей така, изневиделица.
Всичко наоколо отново потъна в тъмнина. Струваше ми се невъзможно: знаех, че съм на улица на пъпа на Лондон, а сякаш бях хлътнал на дъното на пропаст в пещера в безлунна нощ. Такъв мрак просто беше немислим. Само че аз наистина стоях насред него.
— По дяволите! — изругах.
Наистина съм си Марко Тотев. Когато светлината отново блесна, тя сякаш беше на сцена. Не знам дали е имало публика, но аз бях въвлечен във вихъра на действието:
Навред гъмжи от хора: тълпят се по улиците, надничат от прозорците, стоят по покривите. Бедни са — личи им по лицата и дрехите. Груби винени пуловери и мръсни работни ризи с кройка отпреди шейсет години. Известно време не проумявам какво е това, после проглеждам за истината: кой знае как, съм се върнал шейсет години назад. Лицата им също са мръсни и посърнали. Всички, дори младите, ми се струват стари.