И гневни.
Мърдат устни, макар че не чувам и звук. От това ми става още по-страшно. Хвърчи слюнка, размахват се юмруци, очите пламтят от гняв.
Попаднал съм насред метеж. Наскоро съм го изживял и го разпознавам безпогрешно.
В другия край на дългата улица — от табелата виждам, че съм на Кейбъл стрийт — стоят неколцина спретнати мъже в черно. Носят на ръцете си ленти, ала аз не мога да разчета какво пише на тях. Всичките са с късо подстригана тъмна коса и квадратни навъсени лица с гневни очи. Някои отвръщат на виковете на тълпата (сигурно съвсем са превъртели), но повечето изглеждат уплашени. Има и полиция — ченгетата в странни униформи от трийсетте години стоят между разгневеното множество и мъжете с черните ризи.
Виждам как във въздуха полита камък, хвърлен някъде от покривите. Той удря по главата един от черноризците. Мъжът се свлича на земята, а тълпата се понася шеметно напред.
Право през мен. Досущ призраци, каквито всъщност са си.
Сцената изчезва, всичко около мен отново потъва в мрак. Този път обаче остава тесен тунел светлина. Не щеш ли, на десетина крачки пред мен изниква малкото азиатско момиченце от бакалията. Възголямата му тенис фланелка тлее, дългата му коса гори. Пристъпвам към него, то протяга ръчици и ме моли да го взема и да го спася. Ръцете му също горят.
После изчезва.
Светлината помръква, аз обаче виждам как пред мен от мрака изникват пет силуета. Нямат черти, нямат никакви особени белези: живи сенки. Замислям се над тревожните сънища, които ми се присънват. Знам, виждал съм тези силуети и преди, според мен те живеят в подсъзнанието ми. Но докато се движат към мен, усещам, че за разлика от всичко наоколо са плътни. Опитвам се да отстъпя крачка назад, ала не мога да се помръдна.
Когато силуетите са само на хвърлей, ме обгръща хлад досущ зимен вятър там, където не духат никакви ветрове. Чувствам как сърцето ми тупти по-бързо, усещам напрежение в пикочния си мехур. Петте тъмни силуета се пресягат да ме хванат, но те ме застрашават точно толкова, колкото и жалният зов за помощ на момиченцето. Това е заплаха в най-чистия й вид.
Това е смърт.
— Господин Бърнс! — повика някой.
Мракът се разсея, а заедно с него изчезнаха и петте силуета. Отново бях на неугледната улица в Ийст Енд, заслепен от ярките улични лампи.
Пред мен стоеше Ума Дхармамитра.
Оказа се, че ресторантът е само на някакви си две пресечки. Бях готов да се закълна, че вече съм минавал по време на лутането си по улицата, направо не проумявах как не съм забелязал заведението. Вътре си беше същото както онзи следобед, когато бях идвал за пръв път. Ама съвсем същото. Само да не ме помислите за расист, но имах чувството, че на масите седят същите хора, които ядат същата храна. Тук беше дори онази червенокоса лелка с лице като зурла, която набиваше същата гнусотия. Така че не се изненадах, когато Ума седна на същата маса в ъгъла и келнерът остави с трясък пред мен студена бира „Кингфишър“.
Единствената разлика, разбира се, бе, че го нямаше Дазра.
Преполових ненаситно, на една глътка бирата, докато сервитьорът сипваше чай на Ума. Тя отпи две малки глътчици, сетне кръстоса ръце върху лепкавата пластмасова маса.
Погледна ме право в очите.
— Сигурно трябва да ви благодаря — рекох аз.
— За какво?
Взрях се в нея, опитвайки се да разбера дали знае, дали също вижда онези страхотии, които съм видял на странната тъмна уличка.
Каквото и да означаваха те.
— Май се бях изгубил — подхванах аз.
— Не е зле човек да знае пътя — съгласи се Ума и понаведе глава.
Пак отпи от чая, без да казва нищо: започна да ми се прави на непроницаема азиатка. Почти никой в заведението не говореше, чуваха се само потракването по чиниите и мляскането.
— Е, какво мислите за принц Чарлс? — направих се на ударен аз. — Много е смешен с тези уши, нали?
Глас в пустиня.
— Слушайте — рекох и се наведох напред. — Наистина съм ви признателен за онова, което сторихте. В смисъл че… — И аз не знаех какво да кажа, колко да разкрия от онова, което току-що бях изживял. Дали жената щеше да ме разбере, или щеше да си помисли, че ми хлопа дъската? — Не се шегувам — рекох й. — Аз такова… видяхте ли нещо отвън?
— Зрението ми е чудесно. Виждам много неща.