— А едни типове в черно? — престраших се аз. — Не ви говоря за Ей Си-Ди Си.
Ума изобщо не обърна внимание на въпроса ми — отпи от чая и побутна чашата встрани. Пак положи ръце върху масата — имаше мънички детински пръсти — и се наведе напред, докато носовете ни бяха на някаква си педя разстояние.
— Вярвам, че сте тук не току-така, господин Бърнс — каза ми Ума.
— Тоест?
— И аз не съм съвсем сигурна — отвърна жената. Облегна се на стола, но продължи да ме гледа право в очите. — Засега.
— А Дазра знаеше ли?
— Не — каза Ума. Щом чу името му, жената се натъжи. — Вашият Дазра беше слуга. Макар че ще ми липсва много. Той ли ви доведе тук тази вечер?
— Да. Видях във вестника съобщението за смъртта му. Помислих си, че… — млъкнах аз насред изречението: не знаех какво да кажа.
— И какво си помислихте, господин Бърнс?
— Не знам. Почувствах се зле. Дори виновен. Но и аз не знам защо. Нямам никаква вина, че е мъртъв. Нали?
— Прозявката на пеленачето — отбеляза Ума.
— Моля?
— Стара индуска поговорка. И най-свирепата буря може да е породена от прозявката на пеленаче. Това означава, че и най-безобидните случки могат да доведат до ужасяващи последици.
— Пеперудата разперва криле в Токио — изпелтечих аз.
— Моля?
— Сигурна ли се, че това е древна индуска поговорка?
Ума сви съвсем лекичко рамене.
— И какво се е случило на Дазра? — настоях аз.
— Наистина ли искате да узнаете?
— Разбира се — отвърнах аз. — Точно затова съм дошъл при вас.
— Но нали ми казахте, и то недвусмислено, че само минавате по тези места. Че сте чужденец.
— Често говоря глупости — въздъхнах аз. — Рисковете на професията.
— Казахте също така, че сте се нагледали през този живот на — как ли се изразихте? — а, да, на чудесии.
— Обясних ви вече, рисковете на професията. А и чудесиите май ме застигат навсякъде, независимо дали го искам, или не. Но ви питам за сега и трябва да разбера. Какво се е случило? Какво, по дяволите, става тук?
Ума се позамисли, сетне ми кимна. А може би кимна на сервитьора, защото той стовари пред мен поредната бира и забърза нанякъде.
— Дазра беше убит от хората на Тулий.
— Тулий — повторих аз. Ума кимна. — Добре де, хванах се на въдицата: какво е Тулий?
— Краят на всички неща — обясни Ума. Сякаш не можех да се досетя и сам. Тя като че прочете мислите ми. — Поне те си мислят така.
— Кои те? Някаква военна организация ли? Бръснати глави? Неонацисти?
— Така вероятно ще ги опишат журналистите, ако изобщо си направят труда да отразяват такива неща. Но Тулий не се ограничава с това. Биха дали мило и драго да ги смятат — да ги дамгосват като бръснати глави или разпасани футболни запалянковци, а и наистина прибягват до услугите на подобна измет, когато се налага някой да свърши черната работа. Но самоцелното насилие е само средство за постигане на целта. По същността си Тулий е много по-опасен и страховит от хулиганите, с който се прикрива. Има дълга-предълга история.
— Каква история?
— Зависи в кого — или може би в какво — вярваш. В какво вярвате вие, господин Бърнс?
„Ха сега де — помислих си аз, — вече съм се возил на този асансьор!“
— Този въпрос не е от… хм, от любимите ми — казах.
— Сам по себе си, отговорът ви дава предостатъчно информация — отвърна Ума и се усмихна кисело.
— По една случайност проблемите на вярата са въпрос, с който вече съм се сблъсквал. Резултатите не бяха от най-приятните. Свързани са с чудесиите, за които вече стана дума.
— А мога ли да ви кажа в какво вярвам аз? — рече Ума и не изчака да й отговоря. — Вярвам, че не съществува такова нещо като „по една случайност“. Вярвам, че за всичко, което се случва, си има причина и е подчинено на някакъв общ план. Макар че тези планове са изключително сложни и на нас по принцип не ни е дадено да ги виждаме, камо ли да ги разбираме.
Поклатих глава.
— Какво говорите? Нима вярвате в нещо като предопределение? В това, че всичко е предначертано и свободна воля не съществува?
— Не бих го нарекла точно предопределение. Всички ние — за добро или лошо — сами си избираме пътя. Ала кармата — ако предпочитате, съдбата — предопределя рамките, в които се движим. Свободната воля съществува само дотолкова, доколкото има и безплатен обяд.