— Божичко, ако не сте омъжена, познавам един японец, по когото много ще си паднете. Да ви дам ли номера му?
— Хуморът понякога е много полезен, господин Бърнс. Виж, Тулий е лишен от всякакво чувство за хумор.
— Нацисти — казах, като се постарах да прозвучи така, все едно го казва Харисън Форд. — Мразя ги тези копелдаци.
— Но хуморът може да бъде и патерица, прикритие. От какво по-точно се страхувате?
— Чакайте да видим. От височина. От дълбочина. От това да съм сам. От това да съм с хора. Да пътувам със самолет. Да ходя пеш. От паяци. А, да, и от топла бира.
Ума ме изгледа.
— Добре, хайде без шеги. Въпреки че за бирата казах самата истина.
Погледът стана леден.
— Явно няма мърдане — изпелтечих аз. — Добре тогава. От какво ме е страх ли?
Докато мислех, се гледахме право в очите. Всъщност знаех отговора, но ми беше неудобно да говоря открито за това. Никога дотогава не го бях обсъждал с никого, освен с Роза, която бе изживяла същото като мен и ме разбираше така, както според мен не ме разбираше и не можеше да ме разбере никой друг. Но накрая се престраших, спомнил си какво съм видял току-що на неестествено тъмната лондонска улица.
— Страхувам се от нещата, които съществуват, но които не познаваме. Или се преструваме, че не виждаме. Последния път, когато се срещнахме, ме попитахте за нещата, които съм видял. Така да бъде, ще ви отговоря: виждал съм светове, не, може би вселени отвъд онези, които познаваме. Виждал съм изумителни неща: прелестни и бляскави, виждал съм багри и чудеса, от които ти се доплаква. Но цената за тази красота е това да видиш, че има и ужасяваща тъма. — Спомних си тъмните силуети по Кейбъл стрийт. — Физическо, осезаемо, съвсем истинско зло, много по-страховито и от най-големите гнусотии, които сме в състояние да сторим. Според мен си има причина да не ни е дадено да виждаме тези неща. Смятам, че така сме по-защитени, така е по-добре за нас. И простичката истина е, че колкото и голяма да е понякога красотата, мракът ме кара да се страхувам, че някога отново ще ми се наложи да го видя. Макар че според мен вече е твърде късно да се крия.
Ума ми се усмихна.
— Очевидно сте готов да се изправите лице в лице с Тулий — каза тя. — Така си и знаех!
— Хм, какво точно имате предвид, когато казвате „да се изправя лице в лице с Тулий“? Още не сте ми обяснили кои са тези хора и какво представляват.
— Тулий е познат по много начини, има много лица…
— Името ми е легион — рекох аз.
— Горе-долу, е така. Познавате ли митовете за Тулий?
Поклатих глава.
— Не бях и чувал за него, докато не видях графитите по стените тук в Лондон. Звучи ми като ругатня в стил Елмър Фъд. Нали се сещате: „Сезонът на патиците. О, Тулий!“…
— Хм — каза Ума и най-неочаквано ме погледна точно като Джун Ханоувър. — Тулий е място. Най-малкото в митологията. Според преданието е остров някъде в Северно море. „На шест дена път от Британия.“ Пак според преданието там е родното място на германските племена. В буквален превод „Ултима Тулий“ означава „краят на света“.
— Я чакайте, не значи ли „краят на всички неща“?
— Така го тълкуват онези, които се представят за Тулий. Но първоначалният смисъл не е чак толкова страховит. „Краят на света“ означава границите на географията, както са я познавали по онова време. Точката, от която човек трябва да се върне.
— И където има змейове.
— Точно така. Тулий като географско понятие се среща в различни германски и скандинавски митове. Та дори и в някои келтски легенди. Британците и германците имат много повече допирни точки, отколкото им се иска да си признаят.
— Само не ми споменавайте за войната — казах аз.
— Няма. Благодаря ви, господин Мърморко.
И двамата се усмихнахме.
— Днешният Тулий е заимствал името и доста от вярванията от германската митология, но всъщност е пряк приемник на много по-ново и страшно наследство. Знаете ли нещо за ордена Templi Qrientis23?
— Gesundheit24.
— Как да го тълкувам, като „не“ ли?
Кимнах.
— Това е една от многото теософски издънки на рицарите тамплиери, появили се през XIX век…
— Ох, да го вземат мътните.
— Моля?
— Няма отърване от тия проклети рицари тамплиери. Или те, или онези скапаняци, франкмасоните. През последните петстотин години всеки заговор, всеки култ и досие X, всяка гнусотия, страхотия или тъпотия неизменно е свързвана с рицарите тамплиери. От къде на къде?