Портиерът на „Савой“ също не беше в див възторг от автомобила, наречен „Мини“. Останах с впечатлението, че не вижда всеки божи ден гости на хотела, които слизат от такова чудо. Зяпаше ни с неприкрито възмущение, докато ние тримата стояхме и го обсъждахме, въпреки че може би беше притеснен не от колата, а от Шобан. Един дявол знае какво щеше да каже тя за неговите ташаци.
Преди да се изнеса от хотела, се опитах да се свържа с Джун Ханоувър, но я нямаше в службата, а вкъщи ми отговори телефонният секретар. Някакъв мъжки глас — сигурно на Тери — си издекламира съобщението. Казах на секретаря, че съм решил да замина за няколко дни в провинцията, да се полюбувам на гледката. Което, общо взето, си беше вярно, ако не броим любуването. Обещах на Джун, че ще я потърся, преди да напусна окончателно страната. Благодарих й за множеството добрини, които ми е сторила. Беше редно да звънна и на агентката си, но ме достраша. Сърце не ми даваше да излъжа Кендъл — тя надушваше от сто километра кога се опитвам да я баламосвам. Лъжите и агентите обикновено вървят ръка за ръка, както любовта и бракът, особено пък бракът в холивудски стил, но Кендъл беше друго нещо — трудно ще я преметнеш. И така, самовнуших си, че ще й се обадя след ден-два, когато нещата се поуталожат.
Не че имах някаква представа какво ми предстои.
Предната вечер, докато разговаряхме в ресторанта, Ума не спомена почти нищо за намеренията си и какво иска или очаква от мен. Каза ми, че Тулий се опитва да възкреси тук, в Англия, Черния орден на Химлер и че членовете на организацията са насочили усилията си към това да изградят база за свръхестествена сила, както и да увеличат физическата и икономическата си мощ. Обясни ми, че смятала да противодейства на окултните усилия на Тулий с нещо като изпреварващ отбранителен удар. Първата й стъпка била да потърси помощ от свръхестествените сили.
— Какво точно имате предвид, когато казвате „свръхестествени“? — поинтересувах се аз.
— Думата е съвсем простичка, господин Бърнс. Какво точно не разбирате?
— Ами… както вече ви споменах, съм виждал някои неща, доста странни неща. Гледам на света непредубедено. В смисъл, че навремето минавах под стълби и отворени чадъри вътре в къщата, без да ми мигне окото. Пет пари не давах. Но след като изживях някои неща, съм малко по-предпазлив. Преобърна ли солница, ме избива студена пот. И съм много внимателен с огледалата.
— Разумно е да живеете така. Ако се счупят, огледалата са твърде опасни.
— Наистина ли? — прошепнах аз. — И защо?
— Бихте могли да се порежете — отвърна Ума и прихна, нещо, което не бе в неин стил.
Шобан също реши, че е много остроумно.
— Точно така — казах аз изчервен и изчаках да си възвърна нормалния цвят на лицето.
Шобан караше, а аз от немай-къде се бях настанил на мястото на мъртвеца, до нея — въпреки че тя ме насърчи донемайкъде радушно („Има предостатъчно място за такъв дребен мухльо като теб!“), отказах най-категорично да се гъна на задната седалка. Със своите метър седемдесет и пет и половина (важен е всеки милиметър!) никога няма да играя главната роля в биографичен филм за Майкъл Джордан, но пак нямаше да се сместя отзад, без да си кача коленете на ушите. Като в онзи стар виц: ако можех да го направя, нямаше да мърдам от къщи.
— Затегни си проклетия колан! — нареди ми Шобан, когато потеглихме от парадния вход на хотела.
Подчиних се на бърза ръка.
— Не знаех, че си толкова загрижена за мен.
— Загрижена съм, то оставаше да не съм! Ако си фраснеш кухата глава в предното стъкло, кой ще чисти, нали пак аз!
Подкарахме на изток по Странд, без да продумваме. Докато лъкатушехме по уличките, се полюбувах на купола на катедралата „Свети Павел“, после отново й се порадвах, когато излязохме при Тауър. Харесвам моста при Тауър. Знам, че не е чак толкова стар, но пак ми се струва внушителен. Колчем го погледна, все се сещам за онези будали от Аризона, които купили Лондонския мост31, без да подозират, че британците ще си построят нов.
— Може ли да минем по него? — попитах аз.
— Ама ти какво, да не мислиш, че си тръгнал да разглеждаш забележителностите? — сопна се Шобан. — Тая кола прилича ли ти на двуетажен, боядисан в червено автобус? Божичко, още малко, и ще помолиш да те закарам на аудиенция при Кралицата.
31
До 1749 г. единственият мост над Темза в Лондон, през 1968 г. е демонтиран и продаден на частна американска компания, през 1973 г. е построен наново. — Б.пр.