— Хмм — нацупих се аз.
— Можем да прекосим реката и по този път, нали? — намеси се и Ума.
— През тунела е по-бързо.
— Според мен можем да се забавим две-три минути — каза й Ума.
— Дрън-дрън. Само това оставаше — да идем да зяпаме и смяната на караула. Това тук да не е лунапарк! — изпъшка Шобан.
Но въпреки това зави по моста, така че бях щастлив.
Мълчахме си, докато криволичехме по натоварените, доста занемарени улици на Южен Лондон. В южната си част Темза определено не е най-красивата гледка. По едно време Шобан включи радиото, но не намери нищо, което да й харесва, и пак го изключи с ругатня.
— „Ю Ту“ ли търсиш? — попитах я.
Това бе единственият ирландски състав, за който се сещах.
— Какъв „Ю Ту“ бе, мой човек? Ти коя година си раждан?
Не ми се обясняваше коя година съм раждан и реших да прекратя опитите да водя някакъв разговор. Шобан си затананика тихичко и макар да бях изненадан какъв хубав глас има, си казах, че е по-добре да не се обаждам.
Свърнахме към отбивката за магистралата и аз си помислих, че е време да попитам къде точно отиваме.
— Това е шосе, а не магистрала, тъпчо такъв — поправи ме тактично Шобан.
— Шобан! — въздъхна Ума.
Червенокоската изцъка, но не каза нищо повече.
— Е? — подканих аз отново.
— Нека първо ви попитам нещо — подхвана Ума. Наведе се напред и опря брадичка о облегалката ми. — Защо досега зададохте толкова малко въпроси? Бяхте смайващо пасивен, дори някак примирен.
— Това изненадва ли ви?
— По-скоро ми стана любопитно. Не очаквах от една холивудска знаменитост подобно поведение.
— Е, не съм от класическите знаменитости, дето се препичат по плажовете на Малибу. Поне в последно време.
— Значи не те свърта и ден на плажа, а? — изсъска Шобан, но не се стърпя и ми се усмихна.
Погледнах белезникавата й кожа, с която тя приличаше на гол охлюв.
— Както гледам, и ти не си кандидатка за титлата Мис Редондо Бийч.
— О, не си ме виждал по бански!
Огледах я хубавичко и успях някак да не направя кисела физиономия. Хрумнаха ми доста отговори, но се страхувах да изрека който и да е от тях.
— Наистина съм загубил много.
— Хич и не се съмнявай.
— Господин Бърнс! — намеси се пак Ума.
— Да!
— Не отговорихте на въпроса ми.
— Дали не е време да ми викате Марти?
— Благодаря ви, Марти. Но още чакам отговора.
— Знам — рекох й.
Всъщност и самият аз бях изненадан колко лесно съм склонил да тръгна на тази мистериозна обиколка. Ала още от мига, когато запокитих бутилката по главата на онзи скинар в бакалията, изпитах чувството, че вече нямам власт над хода на събитията и че ме носи невидима приливна вълна с неизвестни последици. Не че не можех да се преборя с тази вълна, можех, и още как, само че не исках по причини, които не ми бяха съвсем ясни и които не бях в състояние да изразя. Тук си казваха думата и онези странни страховити сънища, макар и да не знаех каква точно роля играят те. Знаех само, че за мен заплахата в тях е съвсем реална, съвсем осезаема. Страхувах се, че е по-опасно да не им обръщам внимание, отколкото да се изправя лице в лице с тях. Пък било то и по косвен път. Обясних го на Ума.
— Просто го чувствам — рекох й. Изложих й нещата съвсем накратко. — Ти никога ли не постъпваш както ти подсказва инстинктът?
— Правя го непрекъснато — усмихна се тя. — Викам му механизъм за оцеляване.
Кимнах.
— Та къде все пак отиваме?
— Кентърбъри — отвърна Ума.
— Като в приказките?
— Моля? А, да, сигурно. Можем да го наречем дори нещо като поклонение, защото крайната ни цел е катедралата. Но първо трябва да се отбием до Ашфорд. По път ни е. Ще вземем един човек.
— Още един пътник? В тази кола?
— Поклонниците не се славят като пристрастени към удобствата. И доколкото разбрах, човекът не е едър.
— Доколкото си разбрала ли?
— Всъщност не го познавам. Но ме увериха, че имал невероятни способности и умения. И бил отдаден на нашата кауза.
Инстинктите настрана, цялата тази работа започваше да ми звучи доста налудничаво. Опитах се да не се издавам с тона си.
— Ума, помня какво казах, но може би сега му е времето да ми обясниш малко по-подробно за какво става въпрос. Стига да не възразяваш.