— Божичко! Какво го глезиш този кретен?
Без да обръщам внимание на неприкритата ревност на Шобан, махнах станиола от шоколадовото яйце. Вътре потракваше нещо. Безспорно изненадата.
— Супер! — възкликнах аз.
Шобан натисна газта.
Шоколадът не беше нищо особено, а колкото до изненадата, тя се оказа малко пластмасово… всъщност и аз не знам какво. Някакво същество, полутрол-полухипопотам. Нещо от този род. Дивотийката беше произведена в Германия, та не бе съвсем ясно какво точно са имали предвид.
На мен обаче ми хареса.
Разхождах я по светлинното табло, а тя пееше ли пееше на Шобан „Роксан“. След третото ми сопраново изпълнение жената каза:
— Ако не я махнеш тази дивотия, ще се наложи да спра, да те изритам от колата и с бейзболна бухалка да ти забия отзад на коляното ръждив пирон.
Прихнах и се престорих, че хипотролът също си умира от смях: замърдах играчката нагоре-надолу по светлинното табло, все едно подскача с писклив кикот.
— Наистина, защо не я оставиш, Марти — намеси се и Ума.
Погледнах я през рамо и видях, че тя не се усмихва.
Метнах наградата си през прозореца.
След двайсетина минути подминахме табела, от която видях, че навлизаме в град Ашфорд. Пак на същата табела пишеше, че Ашфорд е побратимен с някакъв град в Германия, чието име така и не успях да произнеса.
— Зловещо, нали? — обадих се аз.
— Не особено — отвърна Ума.
Това пътуване никак не ми беше приятно.
Ума извади карта и обясни на Шобан как да мине през центъра и да излезе в другия край на града. Накъдето и да се обърнехме, се натъквахме на строежи. Автомобилите ту спираха, ту отново потегляха, а пътното платно се стесняваше през стотина-двеста метра, където улиците бяха разкопани.
— Ама че хаос! — възкликнах ар.
— Строят нова железопътна гара за влаковете, които минават под Ламанша. Почти целият район се застроява наново, местят се и пътищата, така че да са съобразени с разположението на гарата.
— Това сигурно е някакъв голям курорт.
— Не — каза Ума.
— Какво тогава му е толкова забележителното на града?
— Абсолютно нищо. Освен че членът на парламента, избран от тук, има дебели връзки.
— О! — възкликнах аз.
Определено ми подейства успокояващо да знам, че навсякъде е едно и също, че политиците навсякъде по света правят, струват, но намират начин да се облажат от баницата.
Тъкмо бяхме стигнали първите табели за отклонението към новата гара, когато Ума каза на Шобан да отбие от главното шосе. Завихме по по-тесен път, целият покрит с кал. Отстрани върху размекнатия банкет на дълга върволица бяха спрели булдозери, кранове и друга тежка строителна техника. Пътят ни отведе — по-точно се сля с огромна изровена строителна площадка, заобиколена от трите страни от високи дървета. Наоколо бяха спрени какви ли не автомобили, както и няколко фургона и дежурните ПТС.
И някъде към двайсетина полицейски коли.
Ченгетата бяха отцепили почти цялата строителна площадка. В края на пътя стояха двама отегчени офицери, които спираха всекиго, понечил да мине през загражденията. Зад тях се мотаеха двайсетина строители с каски, които пиеха кафе и си бъбреха с хората от снимачния екип на Би Би Си.
По дърветата отзад бяха протестантите, обявили се срещу строежа на пътя. Бяха си направили къщички по високите клони, свързани помежду си с увиснали кабели и жици. Загледах прехласнат как един от обитателите на къщичките се плъзга десетина метра по един от кабелите, прихванат с ремъци отзад на гърба. Стори ми се ужасно опасно: усетих се, че съм притаил дъх, докато човекът не стигна относително безопасните клони на съседното дърво.
— Какъв е този цирк? — попитах аз.
Шобан отби встрани и спря още преди ченгетата да са ни показали със знаци да се махаме. Слязохме от колата и отидохме на строителната площадка. Двама от полицаите ни изгледаха кръвнишки, но не си направиха труда да ни спрат и да ни питат какво търсим тук. Останах с впечатлението, че са свикнали тук непрекъснато да идват хора.
— Ще потърся нашия приятел — обясни Ума. — По-добре ме изчакайте тук.
Кимнах и се разположих върху един стар пън. Очаквах и Шобан да остане с мен, тя обаче не се отделяше и на крачка от Ума, която се запъти към протестантите.
Огледах се. Личеше си, че съвсем доскоро тук е имало гора, в която е изсечена просека, за да бъде продължено шосето. Част от новия път вече бе павиран, но инак той не бе покрит и бе изровен от дълбоки коловози, останали от различните машини. След милион години в някой научен музей вероятно щеше да има такива коловози и посетителите щяха да се дивят какви ли хора са живели в наше време.