Полицаите, хукнали към тримата, само наблюдаваха безучастно сценката. Бяха разколебани — влизам им в положението — от дъжда фекалии, двама обаче все пак се завтекоха подир момичето. Но то бе твърде бързо — или пък те бяха бавни, защото девойчето успя да се изкачи по въжето, което му пуснаха от едно дърво. Божичко, как само се катереше! Продължаваше да пищи като попарено, по лицето му още се стичаше кръв, ала приятелите му по дърветата го издърпаха нагоре. Щом се покатери в една от къщичките в клоните, момичето вдигна победоносно ръка, а с другата още стискаше носа си; протестантите го посрещнаха с диви възгласи и обсипаха с ругатни и лайна полицаите и строителите с каските. После девойчето се подпря на един клон и със свободната ръка си смъкна гащите. Реших, че ще си покаже дупето, ала след миг надолу към полицаите, които го бяха преследвали, се застича струйка урина и те търтиха да бягат кой накъдето види, само да са по-надалечко от обсега на обстрела.
Протестантите заподскачаха по дърветата, завиха и залаяха победоносно. Това още повече зациментира в съзнанието ми образа на стадо шимпанзета, но не се сдържах и се засмях на хаоса, което това момиченце бе всяло сред едрите като канари мъже с каските и уж добре обучените ченгета. Не знаех кой в конкретния случай е прав и кой — крив, но инстинктивно ми беше трудно да застана на страната на някого, който е в състояние да разкъса носа на едно девойче. Колкото и ужасни да бяха навиците му на уриниране.
Сеирът беше свършил и аз се върнах при пъна. След миг покрай мен с валсова стъпка минаха моят приятел от Би Би Си и снимачният му екип. Той усети, че го гледам, и ми се ухили до уши. Посочи с палец към мястото на схватката и ми каза беззвучно нещо.
Нямаше награди за онези, познали тайната дума.
— Марти!
От дърветата се показаха Ума и Шобан, придружавани от някаква кръстоска между Денис Хопър33 (от времето на „Волен ездач“, но с погледа на психопата от „Скорост“) и кмета на Мънчкинвил. Беше дребен, някъде към метър и петдесет според най-оптимистичните преценки, и беше облечен в пъстра като дъгата свирепа тениска и мръсни панталони в защитен цвят. В началото заради ръста го помислих за дете, но колкото повече го разглеждах, толкова по-стар ми се струваше. Първо, беше як като биче, с едри мускулести ръце, от които личеше, че вдига не само мирни лозунги. Бе прихванал мръсно кестенявата си коса на опашка, носеше и плетена пъстра шапчица (и обувки в същите цветове). Имаше проскубана брада, толкова рядка, че си личаха дупките от акне, но и достатъчно гъста, за да задържа трошици и други неусвоени чужди предмети. Над горната му устна се тъмнееше нещо средно между истински мустаци и остатъци от какао. Беше окичен с какви ли не обици, носът му също беше продупчен и бе украсен с топче, а на една от веждите му проблясваше безопасна игла като на Дазра.
Свъсих се.
Той се усмихна.
Жълто-черните му зъби приличаха на банан, който е започнал да се скапва. Виж, миризмата, която ме лъхна от него, не бе така приятна, макар че едва доловимият аромат на марихуана попритъпи смрадта, която инак щеше да е непоносима. Извърнах се към Шобан, която хич и не криеше, че гледа да стои по-надалечко. По изражението й разбрах ако не друго, то поне че вече не съм най-несимпатичният й спътник.
— Това е Паху — представи го Ума.
Паху ми подаде ръка. Поех я, като внимавах да не дишам. Дланта му беше хлъзгава и грапава, докато се здрависвахме, имах чувството, че докосвам слузест шаран.
— Ще се качиш с него отзад — нареди ми Шобан и се подсмихна.
— Страхотно — въздъхнах аз.
Направих всичко възможно да не повърна, когато новият ми най-добър приятел се пресегна и ме прегърна.
10.
Възнамерявах да откажа най-категорично да се возя отзад в колата, да забия пети и ако се наложи, да не дишам, докато не посинея до кобалтово.
Шобан извади бейзболната бухалка.
Наистина я носеше със себе си в автомобила: беше стара, но си я биваше. Към нея нямаше ръждив пирон, затова пък Шобан намери сред материалите, разпилени по строителната площадка, шип за двайсет пенса и макар той да лъжеше като ново петаче, никак не ми се искаше да го видя забит отзад на коляното си.
33
Денис Хопър (р. 1936), американски актьор, режисьор и фотограф. Режисьор на „Волен ездач“. — Б.пр.