— Наричайте ме Марти! — ухилих се аз.
— Марти — кимна жената и също се усмихна.
Имаше криви зъби и бе леко разногледа, но инак беше доста привлекателна — по онзи безспорно лъскав начин, както са привлекателни дребните шефове. Затруднявах се да кажа как точно изглежда заради модния костюм, който й стоеше като чувалче от амбалажна хартия. Но жената имаше големи бляскави очи и веднага ми стана симпатична.
Седнах на канапето, което, както се оказа, не беше чак толкова удобно, и Джун се пльосна до мен.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате толкова дълго — рекох й. — Ако знаех, че сте във фоайето, щях да дойда по-бързо. Откога висите тук?
— О, само от седем часа — отвърна жената.
— От седем часа ли! — ахнах аз и си погледнах часовника. Беше два часът — поне толкова показваше. Бях забравил да го преместя, след като самолетът се приземи. Вдигнах очи и съгледах в дъното на фоайето голям стенен часовник — показваше десет без малко. — Значи чакате тук цели три часа?
— Това ми е работата — отвърна Джун.
Погледна ме някак подозрително. Явно не се държах като звезда. Понечих да се извиня отново, но се притесних, че ако продължа да се правя на много скромен, жената ще вземе да ми поиска някакъв документ за самоличност. Нямаше смисъл да рискувам след онзи разговор с рецепцията.
— И какво ще правим сега, Джун? — поинтересувах се аз.
— Щом сте готов, ще ви заведа в седалището на телевизия „Стар“. Но не е бързо. Не искате ли първо да пийнете кафе?
Погледнах листа с менюто върху масичката и видях, че чашка кафе тук струва цели две лири стерлинги. Това, кажи-речи, бе достатъчно, за да се изкуша и да си поръчам две-три чаши, но току-що бях закусвал и бях почти сигурен, че ще имам предостатъчно възможности да похарча доста пари на телевизионната компания.
— А, не. Хайде да вървим в телевизията.
— Блестящо! — възкликна Джун.
Епитетът ми се стори преувеличен, но последвах жената, когато тя се запъти да повика лимузината.
Телевизия „Стар“ се помещаваше в голям комплекс от сгради, наречен Канеъри Уорф6 — намираше се някъде из дебрите на Ийст Енд7. От пътните табели разбрах, че сме се насочили към Айл ъф Догс8.
— Значи компанията се намира на остров? — попитах аз Джун.
— Не — отвърна тя.
— Но тук пише Айл ъф Догс — посочих аз през прозореца поредната табела край пътя.
— Да, така е, ала всъщност това не е остров. Просто се намира на един от завоите по реката.
— Аха — рекох, макар че пак не ми беше станало ясно. — Защо тогава се казва Айл ъф Догс? Какви са тези псета?
Жената само издаде устни и сви рамене.
— И аз не знам. Никога не съм се замисляла.
— Там няма ли кучета?
— Има, но точно колкото и навсякъде другаде в Лондон — каза тя.
— Жалко!
— Да не сте любител на кучетата?
— Не бих казал — отговорих аз. Забелязах, че изведнъж е започнала да ме гледа някак странно. — Прозвуча ми красиво — добавих аз.
Джун кимна и от немай-къде се усмихна.
— А имате ли представа защо се казва Биг Бен? — реших да питам и нея.
— Моля?
— Биг Бен. Кулата с… всъщност все едно! — рекох.
Тя пак кимна и реши да не ме пита повече.
Канеъри Уорф се оказа всичко друго, но не и красив. Представляваше огромен и общо взето нов административен комплекс, над който се извисяваше прилична на фалос кула — едва ли не пародия на самата себе си, построена насред квартал, който инак си беше доста окаян. Лимузината ни остави точно пред голямата пишка. Погледнах нагоре към главата, сетне към хотела зад реката, който изглеждаше не по-малко нов. Всичко носеше печата на утилитарното и на корпоративния дух, сякаш хората напяваха отвътре: „Добре че само работя тук“. Архитектите са големи кретени, така да знаете.
— Не е жълта — отбелязах аз.
— Моля? — попита Джун.
Защо ли го повтаряше непрекъснато?
— Мислех, че сградата ще е жълта, но тя не е. Вероятно заради името. Какво общо има с канарчетата?…
Видях върху лицето на клетата жена нещо, което може да бъде описано само като ужас, и млъкнах още преди да съм си задал въпроса.
— Харесва ми — отбелязах ухилен. — Айл ъф Догс. Канеъри Уорф. Кучета. Канарчета. Прелестни британски имена.