— Този непукизъм! На американците всичко им е през оная работа, затова и целият не толкова развит останал свят е настроен срещу тях. И дърветата умират точно заради този непукизъм и отношение „тра-ла-ла, все ми е тая“.
— Не те разбрах.
— Знаеш прекрасно за какво ти говоря.
— Мили боже! — простена Шобан и погледна към Ума. — Нима смяташ да пътуваме през цялото време с тия двамата?
Ума не й отговори, но се сви на седалката и на мен ми се стори, че май обмисля възможностите. Стори ми се и че въздиша. Сигурно щях да я чуя, но диджеридуто бе заблеяло особено гръмогласно.
Подминахме едно поле и овците по него се разбягаха от колата.
Знаех какво им е.
Прииска ми се да съм с тях.
Денят вече се бореше с мрака, когато пристигнахме в Кентърбъри. Наближиш ли града, първото, което виждаш, е катедралата. Готическите й кули се възправят над цялата местност и при вида им си помислих колко ли внушителни са изглеждали те преди четири-пет века, когато тук на талази са прииждали богомолци, невиждали нищо по-величаво от някоя схлупена дървена къщурка или селската черква. Тъкмо такава бе според мен целта. Катедралата си е внушителна дори днес, макар че Кентърбъри ми се стори малък и затънтен — явно нарочно не го застрояваха, та храмът да изглежда още по-величествен. Докато прекосявахме града, разглеждах улиците и колкото и повърхностни да бяха първите ми впечатления, останах с усещането, че има прекалено много магазини за свещи и за сувенири и дрънкулки, чиято единствена цел е да накарат туристите да се разделят възможно най-бързо с парите си. Но доколкото знаех, градчето бе капан за туристите още от времето на Чосър.
Ума беше разтворила върху коленете си карта и упътваше Шобан, която не преставаше да ругае тихичко. Която и улица да й посочеше Ума, тя се оказваше или затворена, или задънена. Уж Кентърбъри бе малък град, а беше невероятно трудно да караш из него. След като свърна към петата тясна улица, по която надали щеше да мине и кола като нашата и пред която се мъдреше табелата „Влизането забранено“, Шобан завъртя волана наляво и спря на тротоара.
— Дявол го взел! — засъска тя и грабна картата от Ума.
Другата жена понечи да възрази, после обаче се отказа, вдигна ръце и се загледа в тухлената стена зад стъклото. Стара тухлена стена. Поне така пишеше на плочата върху нея.
Шобан проучваше с мърморене картата. По едно време Паху се надвеси над рамото й, но Шобан изръмжа — в буквалния смисъл на думата — и той отскочи като тапа назад.
— Там има много гняв — прошепна и кимна.
— Замислял ли си се да се посветиш на терапията? — попитах го аз.
— Вече съм го правил.
Тръпки ме побиха, като си помислих какво е било.
— Тук ли трябва да идем? — посочи Шобан едно място върху картата. Ума се наведе към нея и кимна. — Добре тогава — рече ирландката и слезе от тротоара толкова рязко, че щяха да ни изпопадат зъбите.
Подкара като бясна, без да поглежда повече картата. Имах чувството, че ще обиколим целия град през крайните квартали, докато стигнем там, закъдето сме тръгнали — преброих още четири магазина за свещи — но накрая Шобан спря на паркинга зад малък пансион, където в цената на стаята влизаше и закуската.
— Слизайте — заповяда ни тя.
И в Щатите съм отсядал веднъж в такъв пансион. Някъде в края на осемдесетте години, когато те бяха последният писък на модата, най-малкото сред юпитата. По идея такива пансиони предлагат всички удобства на хотелите плюс домашния уют на… ами на дома. Всъщност те са си тъкмо това. Нечий чужд дом, който обаче е постегнат и обзаведен така, че да отговаря на представите на паралиите от големите градове за прелестния живот в провинцията. Антики по стаите, огромни меки кресла по фоайетата, кухня, която си е доста разточителна, но се покрива с модните напоследък представи за здравословно хранене. Лично аз предпочитам „Холидей Ин“ и „Рамадас“. Ако толкова съм приритал за домашен уют, ще си седя у дома — в един хотел искам обслужване по стаите, голяма кофичка лед и вълшебни обиграни пръсти в леглото — ако може, по-евтинко.
Оказа се, че в Англия е малко по-различно.
— Хм-хм — каза Ума и кимна.
Не че хотелчето беше някаква дупка, но управата на „Савой“ в никакъв случай нямаше да си загуби от притеснение съня. Наистина си приличаше на дом, но собственикът явно не разполагаше с работеща прахосмукачка. По стените имаше какви ли не дрънкулки и моментални снимки, по лавиците се мъдреха сувенири и дреболийки, издаващи по безспорен начин личния вкус на съдържателя, тук обаче ми приличаше не толкова на дом, колкото на вехтошарски магазин.